Човек би си помислил, че бихме били другаде, ама не – стояхме в един бар. Абсолютно стандартна обстановка. Не само защото това е такъв тип творба, а сякаш, защото всички интересни случки и истории започват именно по този начин. Няма значение сега, дай да ти разказвам.

В бара бяхме и пиехме бира след поредния работен ден. Работен за мен, защото събеседникът ми, Д, е един такъв тип човек, който нямаш идея с какво се занимава. Запознах се с него оня ден, случайно, на улицата. Помоли ме да го упътя до най-близкия магазин, за да си купи цигари и един шоколад. Обичал бил шоколад. С лешници. Цели. И докато ми го казваше, зеленоокият му поглед ме гледаше някак налудничаво. Няма значение…

Разказваше ми своята, цитирам „история, която не обхваща толкова дълъг период от живота ми, колкото човек би си помислил“.

Междувременно, на другия край на София, по същото време, една мацка се прибираше към вкъщи, ама беше някак нервна. Кварталът беше един от ония по-крайните, а тя вървеше, потропвайки с токчетата по тъмната улица, заобиколена от кални тротоари.

Бил женен, Д имам предвид, отскоро. Сравнително отскоро.

„Тогава ли почна тоя тъжен период?“ – питах го, а той ме изгледа ужасно свирепо, не обичал да го прекъсват.

Жена му била от дамите, които са очарователни по свой начин, но не била „нищо особено“. Ей това не го разбирам, не може да не е „нищо особено“, просто защото всеки е особен по свой собствен начин. Аз съм особен с това, че разсъждавам повече отколкото трябва, Д пък обичаше шоколад с лешници и така нататък. Няма значение…

Дамата беше стигнала входа на блока и си отключваше още по-нервно, едно такова сякаш просто се притеснява или очаква нещо, а не като да я е страх от това, че някой (или нещо) може да я нападне в тоя скапан квартал, особено както има една единствена улична лампа, която от своя страна премигва постоянно и издава ония звуци, от които ти настръхват косъмчетата на ръцете и врата. Отключи си и влезе, качи се в асансьора и се прибра. И зачака.

Влюбен бил, отново за Д говоря, ама един ден нещо се било променило. „Като по филмите стана“, каза ми и се разсмя. Усетил, че любимата му започнала да се отдръпва малко по малко и той не намирал логично обяснение за това. Търпял, опитвал се, ама нещата не отивали на добре.

А на звънеца на апартамента се позвъня и хубавата по някакъв обикновен начин жена се изправи и отвори. Пред нея стоеше мъж, висок, добре сложен, и се усмихваше. И тя се усмихна. Покани го вътре и започнаха да се събличат, ей така, без да кажат нито дума. А нервността в погледа й се беше стопила.

Предполагал бил, че тя му изневерява. Сигурен бил. Питах го как може да е толкова сигурен, а той ми каза, че я бил виждал. Обаче тя не знаела. „Как така?“, питах го, а той ми каза, че не бил наоколо, когато се случвал самия акт, но въпреки това ги виждал. Точно както сега. „Кога сега? Сега сега?!“ – „Да“, каза ми, „Точно като сега“ и се усмихна, а превръзката на окото му се повдигна лекичко и с ужас видях, че отдолу е празно, дупка. Беше едноок, а аз просто си мислих, че се е ударил или де да знам, нещо е станало.

Докато жената и високият мъж се бяха отдали на страсти, достойни за старите еротични, не – направо порно филми, едно самотно зелено око се беше подало от дамската чанта, изоставена на масата и ги гледаше.

Advertisements

Човек би си помислил, че дъждът има една единствена клиширана цел – да измие улиците и евентуално лайната, натрупани вътре в нас. Не ме питай как става. Това обаче някак си не е варно, защото очевидно не върши работа.

Когато пиеш бира сам вкъщи, независимо колко си щастлив (а аз по-скоро не съм), трябва поне за секунда да се почувстваш жалък. Така се случва и сега. Пия и си представям, че музиката не идва от колоните на компютъра, а от голямата озвучителна система на някой мистичен замъглен бар, в който съм някаква важна персона. Седя сам на една маса в ъгъла, а хората ме заглеждат и коментират нещо тихичко, подшушват си слухове за мен – един през друг по-невероятни и ласкателни.

Междувременно мацката на съседната маса също е сама. И е една от ония хубави жени, които виждаш и ти се иска да са по-близо до (и по възможност върху) теб. Пие някакъв коктейл и поглежда след всяка глътка към мен, усмихва се, а после поглежда свенливо встрани. Поне докато не събира смелост и не идва при мен. Все пак в моята фантазия аз съм наградата.

„Как си?“ – гласът й трепери леко, но въпреки това запазва изразителния и съблазнително-женствен тон.

„Бива“ – отпивам от бирата.

„Защо си сам?“

„С кой да съм… има ли смисъл от други?“ – въпреки всичко ме е срам да си призная (очевидно дори и пред себе си), че просто няма с кого да съм.

„Не знам, обикновено хората идват с приятели по тия места.“

„А ти защо си сама тогава?“

„Добър въпрос… може би, за да мога да се запозная с теб.“ – усмихва се и премества един палав кичур коса зад ухото си.

Телефонът ми звъни и ме изважда от халюцинацията. Навън още вали. Вдигам, но вече е късно – свободен сигнал. Дори не си правя труда да проверя кой точно ме е търсил, сигурно пак е някой дебил от „Обслужване на клиенти“ на някоя компания, който иска да ме пита дали съм доволен от услугите им – просто няма кой друг да е.

Отпивам още една глътка и взимам моментно решение. Слизам пред блока – ей така, по дънки и тениска, бос, без чадър. За по-малко от минута съм мокър до (точно така, ще използвам онова клише) мозъка на костите си.

Изричам нещо на глас, нещо, което просто се изплъзва измежду мислите ми и не усещам как и защо казвам, нито на кого: „По дяволите тоя свят… иска ми се да го няма. Или мен да ме няма.“

И мигом започвам да се смалявам, по-бързо от това, което представят в който и да е фантастичен филм. Смалявам се, а дъждът ме удря все по-силно – колкото по-малък ставам, толкова по-голяма болка изпитвам от капките. Поне докато не ставам толкова дребен, че локвата започва да ми се струва като езеро… и продължава да расте (или аз да се смалявам, зависи от гледната точка). Изведнъж съм насред гигантско кално море и потъвам. Потъвам, защото реално не мога да плувам.

И точно преди да се удавя, мислено се връщам в онзи задимен мистичен и несъществуващ бар, поглеждам встрани, навеждам се и целувам хубавото момиче, което сякаш е единственият останал човек, който иска да общува с мен.

Събота е. Шибана събота. Събуждам се, опитвам се да се изправя – тц, болки в тялото и най-вече в главата. Половин час ми трябва, за да се съвзема и да мога да наддигна глава от възглавницата. На нощното шкафче седи и ме гледа малко кафяво шишенце. Заеби.

Вдигам се най-накрая и кво да видя? Стаята ми е обсипана с някакви безформени предмети, скулптури, ако искаш. Материалът ми е непознат, ама напомня на глина. Ама не е глина. Някаква слузеста маса, която по някаква причина не се разпада. А формите в стаята са абсурдни – хепто-не-знам-си-колко-ъгълници, които изглеждат сякаш Луцифер се е изходил в стаята и е забравил да почисти след себе си.

„Бахмааму, тва ся от къде се появи?! Кви са тия глупости?!“ – плесвам се по челото и съжалявам за това, болката резонира в главата ми няколко минути.

Ставам от леглото и тръгвам към кенефа, такова, сутрешно и следпиянско да се изповръщам, щото знаеш как е. И по пътя, някъде измежду всичките слузоъгълници, от които човек би предположил, че поне един ще прилича на пенис, пък то не е така, зървам една фигура с периферното си зрение, която първоначално ме стряска, щото изглежда някак нормално. Обръщам се и виждам, че скулптурата е на женско тяло – в цял ръст, право, хубаво. И не е слузесто, не – по-скоро материала изглежда като да е човешка кожа, ама нали, щото е скулптура, е сива. И пак се плесвам по челото, ама тоя път по-леко. И се приближавам, а  по-скоро красивата глава на клетото момиче се завърта и аз падам на задника си.

„Здравей“ – казва скулптурата и се усмихва. Пък видиш ли, кво като е изкуствена (пък може и да не е), мацката изглежда безумно симпатична.

„Аз… такова… ама ти истинска ли си, или съм още пиян?“

„Не помниш ли?“ – изненадва се тя.

„Кво да помня…“ – не разбирам.

„Снощи, не помниш ли снощи?“ – леко е разочарована тя.

„М.. не. Нищичко.“ – опа… май е било интересно.

„Ясно. Виждам, че ти е лошо. Отиди, свърши си там… работата и после ела да си поговорим и да ти разкажа“ – и се усмихва пак и се обръща пак на другата страна и застива безжизнено, както бе стояла допреди няколко минути.

А аз не знам дали халюцинирам – че пия, пия… ама чак пък толкова. Изправям се и, залитайки, тръгвам пак към тоалетната, а главата ми пулсира и не съм сигурен дали е от махмурлука, или от всичките въпроси и мисли за това кво по дяволите се случи току-що.

Стигам. Отварям вратата с едно силно блъскане и сякаш в магическо екшън комбо се навеждам над тоалетната чиния, отварям капака и нали… върша работа. И докато тласкам остатъци от евтин алкохол към канала имам проблясъци:

* * * * *

Проблясък 1:

С Чарли се виждаме в квартала и решаваме да седнем да пийнем нещо, щото все пак е петък. Ама ни мързи да ходим където и да е, та сядаме в една дупка, тука на съседната пряка. Пием, пием, пием и в някакъв момент започваме с нормалните слово- и душе-излияния. Той ми говори за това, че кучешкият лай го побърква все повече, а аз – за това, че всъщност се чувствам някак си самотен, ама пък не мога да преценя дали просто не съм в някаква сатурнова… ъм… пропаст.

[Мрак]

Проблясък 2:

Говорим си за мацки и, естествено, проблемите покрай тях.

[Мрак]

Проблясък 3:

Чарли ми разказва нещо, наистина не помня какво, чувам в главата си само думите „моята работа“ и „пари“. А пък той не работеше или поне не изглеждаше като да го прави. Обаче има логика да съм чул правилно – все отнякъде трябва да ги вади тия банкноти, с които ме черпи всяка седмица.

[Мрак]

Проблясък 4:

Подава ми едно кафеникаво шишенце и ми казва нещо от типа на „Ей това ще ти реши проблемите. Казва се „Слово“, аз го произвеждам, не питай как. Прибери се и опитай.“

[Мрак]

Проблясък 5:

Вкъщи съм. Пиян на мотика. Не, на търнокоп. Отпивам от шишенцето, ама нещо ме подразва и кихам, а пред мен се появява някакъв слузоид. Ахаа, това обяснява някви неща… май.

[Мрак]

Проблясък 6:

Стаята е пълна с грозни фигури, а аз съм на четири крака и извайвам човешка форма, сякаш с мисълта си. За референции гледам жалката си галерия със снимки на яки мацки, която събирам може би от цяла вечност. Фигурата е някак изящна, ама нещо й липсва. [Кратък мрак] Легнал съм на земята, а скулптурата ми говори – не, водим разговор – за кино, за литература, за музика. Тя е малко по-интелигентна от мен, ама не се притеснявам от това – аз такава съм я направил. А и е хубава. Само дето по някаква причина се сещам, че не съм успял да докарам цвета на кожата й. [Кратък мрак] Тя ме води до леглото, съблича ме, целува ме по челото и ме завива. Казва „Ще се видим утре“, а после отива в ъгъла и застива.

* * * * *

„Братлеее“ – помислям си, дърпайки сифона.

И преди да се върна в стаята и да се сблъскам с грубата (добре де, може би хубавата) действителност вадя телефона от джоба си, обаждам се на Чарли и му задавам най-ключовия от ключовите въпроси на тоя свят: „Копеле, кво точно е ставало снощи?!“

%d bloggers like this: