11AM – от Боби Петров

Събота е. Шибана събота. Събуждам се, опитвам се да се изправя – тц, болки в тялото и най-вече в главата. Половин час ми трябва, за да се съвзема и да мога да наддигна глава от възглавницата. На нощното шкафче седи и ме гледа малко кафяво шишенце. Заеби.

Вдигам се най-накрая и кво да видя? Стаята ми е обсипана с някакви безформени предмети, скулптури, ако искаш. Материалът ми е непознат, ама напомня на глина. Ама не е глина. Някаква слузеста маса, която по някаква причина не се разпада. А формите в стаята са абсурдни – хепто-не-знам-си-колко-ъгълници, които изглеждат сякаш Луцифер се е изходил в стаята и е забравил да почисти след себе си.

„Бахмааму, тва ся от къде се появи?! Кви са тия глупости?!“ – плесвам се по челото и съжалявам за това, болката резонира в главата ми няколко минути.

Ставам от леглото и тръгвам към кенефа, такова, сутрешно и следпиянско да се изповръщам, щото знаеш как е. И по пътя, някъде измежду всичките слузоъгълници, от които човек би предположил, че поне един ще прилича на пенис, пък то не е така, зървам една фигура с периферното си зрение, която първоначално ме стряска, щото изглежда някак нормално. Обръщам се и виждам, че скулптурата е на женско тяло – в цял ръст, право, хубаво. И не е слузесто, не – по-скоро материала изглежда като да е човешка кожа, ама нали, щото е скулптура, е сива. И пак се плесвам по челото, ама тоя път по-леко. И се приближавам, а  по-скоро красивата глава на клетото момиче се завърта и аз падам на задника си.

„Здравей“ – казва скулптурата и се усмихва. Пък видиш ли, кво като е изкуствена (пък може и да не е), мацката изглежда безумно симпатична.

„Аз… такова… ама ти истинска ли си, или съм още пиян?“

„Не помниш ли?“ – изненадва се тя.

„Кво да помня…“ – не разбирам.

„Снощи, не помниш ли снощи?“ – леко е разочарована тя.

„М.. не. Нищичко.“ – опа… май е било интересно.

„Ясно. Виждам, че ти е лошо. Отиди, свърши си там… работата и после ела да си поговорим и да ти разкажа“ – и се усмихва пак и се обръща пак на другата страна и застива безжизнено, както бе стояла допреди няколко минути.

А аз не знам дали халюцинирам – че пия, пия… ама чак пък толкова. Изправям се и, залитайки, тръгвам пак към тоалетната, а главата ми пулсира и не съм сигурен дали е от махмурлука, или от всичките въпроси и мисли за това кво по дяволите се случи току-що.

Стигам. Отварям вратата с едно силно блъскане и сякаш в магическо екшън комбо се навеждам над тоалетната чиния, отварям капака и нали… върша работа. И докато тласкам остатъци от евтин алкохол към канала имам проблясъци:

* * * * *

Проблясък 1:

С Чарли се виждаме в квартала и решаваме да седнем да пийнем нещо, щото все пак е петък. Ама ни мързи да ходим където и да е, та сядаме в една дупка, тука на съседната пряка. Пием, пием, пием и в някакъв момент започваме с нормалните слово- и душе-излияния. Той ми говори за това, че кучешкият лай го побърква все повече, а аз – за това, че всъщност се чувствам някак си самотен, ама пък не мога да преценя дали просто не съм в някаква сатурнова… ъм… пропаст.

[Мрак]

Проблясък 2:

Говорим си за мацки и, естествено, проблемите покрай тях.

[Мрак]

Проблясък 3:

Чарли ми разказва нещо, наистина не помня какво, чувам в главата си само думите „моята работа“ и „пари“. А пък той не работеше или поне не изглеждаше като да го прави. Обаче има логика да съм чул правилно – все отнякъде трябва да ги вади тия банкноти, с които ме черпи всяка седмица.

[Мрак]

Проблясък 4:

Подава ми едно кафеникаво шишенце и ми казва нещо от типа на „Ей това ще ти реши проблемите. Казва се „Слово“, аз го произвеждам, не питай как. Прибери се и опитай.“

[Мрак]

Проблясък 5:

Вкъщи съм. Пиян на мотика. Не, на търнокоп. Отпивам от шишенцето, ама нещо ме подразва и кихам, а пред мен се появява някакъв слузоид. Ахаа, това обяснява някви неща… май.

[Мрак]

Проблясък 6:

Стаята е пълна с грозни фигури, а аз съм на четири крака и извайвам човешка форма, сякаш с мисълта си. За референции гледам жалката си галерия със снимки на яки мацки, която събирам може би от цяла вечност. Фигурата е някак изящна, ама нещо й липсва. [Кратък мрак] Легнал съм на земята, а скулптурата ми говори – не, водим разговор – за кино, за литература, за музика. Тя е малко по-интелигентна от мен, ама не се притеснявам от това – аз такава съм я направил. А и е хубава. Само дето по някаква причина се сещам, че не съм успял да докарам цвета на кожата й. [Кратък мрак] Тя ме води до леглото, съблича ме, целува ме по челото и ме завива. Казва „Ще се видим утре“, а после отива в ъгъла и застива.

* * * * *

„Братлеее“ – помислям си, дърпайки сифона.

И преди да се върна в стаята и да се сблъскам с грубата (добре де, може би хубавата) действителност вадя телефона от джоба си, обаждам се на Чарли и му задавам най-ключовия от ключовите въпроси на тоя свят: „Копеле, кво точно е ставало снощи?!“