11AM – от Боби Петров

Неделя е. Ерго, избило ме е на творчество.

Ама този път няма да е проза, а поезия… един вид. Малко е старо, но пък к’во от това.

Enjoy.

* * * * *

* * * * *

студено, но не чак толкова.
самотно, но може и повече.

сънят те гони из преспите,
а съзнанието плаче за честните.

идея стои зад прозореца,
стои, но не се показва иззад щорите.

какво те очаква?
май никой не знае.

Bobby, out!

* * * * *

Ударих го. Силно, яростно и без съмнения в действията си.

Ударих го, защото си беше позволил да се възприема за мъдрец.

Ударих го, защото не осъзнаваше какво прави… или просто не му пукаше.

Бях му споделил своята идея с надеждата да ме разбере, подкрепи и помогне. За съжаление получих присмиване, подигравки и куп съвети, които да ми разкрият, че не разбирам сложната материя с името “Как да живеем живота си правилно”.

Започна да ми развива теории и да ми дава “нагледни” примери за хилядите, според него, причини, поради които бях в грешка и щях да се проваля. И точно, за да ми спести позора от поредната “срутена” мечта, той не спираше да отправя хапливи забележки към всичко, което му кажех.

Ето защо го ударих. Силно и там където го боли най-много.

Ето защо ударих Живота право в слабото му място – прекаления песимизъм. Ударих го със силна доза позитивизъм, скършвайки на две идеята му за това, че хората трябва да се контролират и да не мечтаят толкова много, а по-скоро да “ходят по земята”.

Ударих Живота, а той не посмя да ми отвърне. Не. Не посмя, защото мечтите са далеч по-силно оръжие от неговите негативни коментари и долните удари под кръста, които си позволява да отправя към хората.

Bobby, out!

* * * * *

Той се изправи. Отдръпна се от леглото и се запъти към прозореца. Погледна към блещукащите хиляди звезди навън. “Толкова са много”, замисли се за момент. В главата му премина налудничавата идея, че всяка една звезда би могла да е нечия мечта – точно, както го бяха учили, когато беше малък.

Мечти? Кому са нужни? Той беше земен човек, нямаше нужда от мечти. Знаеше точно какво иска и как да го постигне. “Мечтите са за слабаците, които не могат да си поставят ясни цели”, засмя се той.

Погледът му бе вперен в звездите, но той не виждаше тях така, както ги виждаха неговите приятели – за него, звездите бяха просто блещукащи космически тела, намиращи се на милиони и дори милиарди светлинни години. Той не виждаше красотата на нощното небе, а съзнанието му забелязваше някаква звездна мрежа от… нищо – мрежа от светлини, подредени под някакъв строг ред и отговарящи на определени физични закони.

А колко грешеше…

Когато беше малък, той обичаше светещите точки в небето. Вярваше, че всяка една от тях е ангел, мечта, фея и какво ли още не. Въображението му чертаеше невиждани светове и картини сред звездната карта. Всяка вечер гледаше блещукащите звездици и мечтаеше…

Но това време отмина. Отдавна.

Светът го бе научил да не вярва вече на тези измислени приказки.

Светът го бе направил обикновен. Обикновен и скучен.

Звездите за него бяха просто звезди.

Bobby, out!