11AM – от Боби Петров

с бели конци
са съшити крайниците
и съзнанието ти.
бели очи
се подават
зад маска след маска
след маска,
които сменяш през секунда
от тук, до следващата възкратка
спирка на стрелката.
часовникът тиктака
и отброява моментите,
в които си изгубен
потъват ти краката
в кал и гнус и липса
и краката ти ги няма,
защото бялото в очите
ги е съчинило,
скъсаха конците
тези дърпания,
с които
опитваш да изтеглиш себе си
от блатото
като барон Мюнхаузен,
ала нямаш кауза,
изгубил си и нея някъде по пътя
и тръстиката и палиш,
дърпаш, няма смисъл.
белите конци са черни,
очите и те не светят
и черен си и ти
и вътрето ти
и заспиваш,
докато не те събудят
с целувка,
като шибан
спящ принц в легло от тръни
и зад тебе тътен
гони те в съня ти
сред перфектна буря,
сред вълни и сирени
и гарвани и стърготини
и разбити в камъните рими.
и след време ще четеш за себе си
във книги, във истории, във поеми
и в спомени пробити, сиви и клиширани,
и липсващи и мръсни.
всяко “ти”, ще видиш,
ще започва с
“нямало едно време,
а можеше да има…”

това не е за нея,
това е за него,
за него, който е изгубил пътя си,
за него, който е изгубил най-вече себе си,
за него, когото познавах преди.
видях го преди време да се дави,
потъваше и се мяташе в дълбините на миналото,
в плитчините на настоящето,
в привидните възвишения на бъдещето
и в липсващата материя на това, което можеше да бъде.
пиша това за него,
хвърлям го като спасителна жилетка,
като сал от дървета, расли в джунглата от хора,
като писмо в бутилка, написано на чужд език,
който той сам трябва да научи,
без помощ, без време, без излишни мисли.
пиша това за него,
защото мисля, че го познавам достатъчно добре,
защото знам, че той има нужда от него,
защото съм сигурен, че първо трябва да открие себе си,
за да стъпи на крака и да поеме по пътеките
и скалните масиви
и да тръгне след чуждите стъпки
или да ги пренебрегне,
и да направи свои в притеглящата кал,
но да стигне до ново кръстовище,
да избере отново път,
да срещне другите по пътя,
да срещне другите насред себе си,
да срещне себе си насред нея.
пиша това за него,
защото аз съм той,
но той не съм аз,
защото някога бях в него,
но сега сякаш го наблюдавам отстрани
и единственото, което мога да правя,
е да пиша.

последният човек на Земята
седеше в своето кожено кресло
и слушаше тракането на големите стрелки
на стенния часовник,
който, вместо кукувица, имаше синигер.
синя птица, която последният човек
беше извадил от гърдите си, за да постави там,
където й е мястото – в сърцевината на времето.
последният човек на Земята
размишляваше за живота,
който беше пропуснал да приключи за него
така, както беше приключил за всички останали.
в живота на последния човек нямаше страх,
нямаше и причини да го има –
политиците бяха умрели, войни нямаше,
нямаше и агресивни глупци,
които да го нападнат, защото беше пуснал силно музика.
в света на последния човек нямаше нетолерантност,
нямаше и откъде да дойде тя –
всички цигани, негри, друговерци и, опазил Бог, “педали”
бяха изчезнали и нямаше да се върнат.
той беше защитен от тяхната поквара,
от гнусните им същества
и от децата им, едно от които
несъмнено щеше да е антихриста.
в мислите на последния човек беше спокойно,
защото нямаше работа, нямаше тревоги,
нямаше и как и от кого да се появят.
последният човек беше последен неслучайно:
той така си пожела –
да ги няма онези, които правят света ужасно място.
сега последният човек седеше сам в своето кресло,
държеше револвер,
вдигна го към главата си,
опря го в слепоочието
и натисна спусъка.
последния човек на Земята беше осъзнал,
че е абсолютен идиот
и смисъла на всичко
се крие в другите.