11AM – от Боби Петров

стреляме в тъмното
с халосни патрони
със сигнални ракети,
които не светят,
с последни отчаяни викове,
малко преди да се стопим
като луната, която загасва плахо
зад хоризонта,
като ароматната свещ,
която опитва да пропъди
аромата на страх и на самота.
влажността от очите
попива в дрехите ни
и полепва по кожите ни
като лятна горещина
край морето от емоции,
където изгубихме себе си
и в чиито пясък потънахме
завинаги.

сто куршума
и само един заек,
който все още подскача
в далечината,
след като досега е бил
в ръцете ти.

затрих се
в кръговрата,
в нищото
и във всичкото,
в тинята
и в блатото,
от които ще опитам
да се издърпам
за косата.
затрих се
все едно съм с гума,
все едно с молив съм писан,
без конкретна дума.
затрих се
в бялото на облака,
в празното отгоре
и това отвътре,
в оная вечер
и други като нея.
няма да ме има,
докато не ме запишеш
дигитално.
моля те, нека не е в стар телефон
или в папка “неизпратени”.