11AM – от Боби Петров

Човек би си помислил, че дъждът има една единствена клиширана цел – да измие улиците и евентуално лайната, натрупани вътре в нас. Не ме питай как става. Това обаче някак си не е варно, защото очевидно не върши работа.

Когато пиеш бира сам вкъщи, независимо колко си щастлив (а аз по-скоро не съм), трябва поне за секунда да се почувстваш жалък. Така се случва и сега. Пия и си представям, че музиката не идва от колоните на компютъра, а от голямата озвучителна система на някой мистичен замъглен бар, в който съм някаква важна персона. Седя сам на една маса в ъгъла, а хората ме заглеждат и коментират нещо тихичко, подшушват си слухове за мен – един през друг по-невероятни и ласкателни.

Междувременно мацката на съседната маса също е сама. И е една от ония хубави жени, които виждаш и ти се иска да са по-близо до (и по възможност върху) теб. Пие някакъв коктейл и поглежда след всяка глътка към мен, усмихва се, а после поглежда свенливо встрани. Поне докато не събира смелост и не идва при мен. Все пак в моята фантазия аз съм наградата.

„Как си?“ – гласът й трепери леко, но въпреки това запазва изразителния и съблазнително-женствен тон.

„Бива“ – отпивам от бирата.

„Защо си сам?“

„С кой да съм… има ли смисъл от други?“ – въпреки всичко ме е срам да си призная (очевидно дори и пред себе си), че просто няма с кого да съм.

„Не знам, обикновено хората идват с приятели по тия места.“

„А ти защо си сама тогава?“

„Добър въпрос… може би, за да мога да се запозная с теб.“ – усмихва се и премества един палав кичур коса зад ухото си.

Телефонът ми звъни и ме изважда от халюцинацията. Навън още вали. Вдигам, но вече е късно – свободен сигнал. Дори не си правя труда да проверя кой точно ме е търсил, сигурно пак е някой дебил от „Обслужване на клиенти“ на някоя компания, който иска да ме пита дали съм доволен от услугите им – просто няма кой друг да е.

Отпивам още една глътка и взимам моментно решение. Слизам пред блока – ей така, по дънки и тениска, бос, без чадър. За по-малко от минута съм мокър до (точно така, ще използвам онова клише) мозъка на костите си.

Изричам нещо на глас, нещо, което просто се изплъзва измежду мислите ми и не усещам как и защо казвам, нито на кого: „По дяволите тоя свят… иска ми се да го няма. Или мен да ме няма.“

И мигом започвам да се смалявам, по-бързо от това, което представят в който и да е фантастичен филм. Смалявам се, а дъждът ме удря все по-силно – колкото по-малък ставам, толкова по-голяма болка изпитвам от капките. Поне докато не ставам толкова дребен, че локвата започва да ми се струва като езеро… и продължава да расте (или аз да се смалявам, зависи от гледната точка). Изведнъж съм насред гигантско кално море и потъвам. Потъвам, защото реално не мога да плувам.

И точно преди да се удавя, мислено се връщам в онзи задимен мистичен и несъществуващ бар, поглеждам встрани, навеждам се и целувам хубавото момиче, което сякаш е единственият останал човек, който иска да общува с мен.

Събота е. Шибана събота. Събуждам се, опитвам се да се изправя – тц, болки в тялото и най-вече в главата. Половин час ми трябва, за да се съвзема и да мога да наддигна глава от възглавницата. На нощното шкафче седи и ме гледа малко кафяво шишенце. Заеби.

Вдигам се най-накрая и кво да видя? Стаята ми е обсипана с някакви безформени предмети, скулптури, ако искаш. Материалът ми е непознат, ама напомня на глина. Ама не е глина. Някаква слузеста маса, която по някаква причина не се разпада. А формите в стаята са абсурдни – хепто-не-знам-си-колко-ъгълници, които изглеждат сякаш Луцифер се е изходил в стаята и е забравил да почисти след себе си.

„Бахмааму, тва ся от къде се появи?! Кви са тия глупости?!“ – плесвам се по челото и съжалявам за това, болката резонира в главата ми няколко минути.

Ставам от леглото и тръгвам към кенефа, такова, сутрешно и следпиянско да се изповръщам, щото знаеш как е. И по пътя, някъде измежду всичките слузоъгълници, от които човек би предположил, че поне един ще прилича на пенис, пък то не е така, зървам една фигура с периферното си зрение, която първоначално ме стряска, щото изглежда някак нормално. Обръщам се и виждам, че скулптурата е на женско тяло – в цял ръст, право, хубаво. И не е слузесто, не – по-скоро материала изглежда като да е човешка кожа, ама нали, щото е скулптура, е сива. И пак се плесвам по челото, ама тоя път по-леко. И се приближавам, а  по-скоро красивата глава на клетото момиче се завърта и аз падам на задника си.

„Здравей“ – казва скулптурата и се усмихва. Пък видиш ли, кво като е изкуствена (пък може и да не е), мацката изглежда безумно симпатична.

„Аз… такова… ама ти истинска ли си, или съм още пиян?“

„Не помниш ли?“ – изненадва се тя.

„Кво да помня…“ – не разбирам.

„Снощи, не помниш ли снощи?“ – леко е разочарована тя.

„М.. не. Нищичко.“ – опа… май е било интересно.

„Ясно. Виждам, че ти е лошо. Отиди, свърши си там… работата и после ела да си поговорим и да ти разкажа“ – и се усмихва пак и се обръща пак на другата страна и застива безжизнено, както бе стояла допреди няколко минути.

А аз не знам дали халюцинирам – че пия, пия… ама чак пък толкова. Изправям се и, залитайки, тръгвам пак към тоалетната, а главата ми пулсира и не съм сигурен дали е от махмурлука, или от всичките въпроси и мисли за това кво по дяволите се случи току-що.

Стигам. Отварям вратата с едно силно блъскане и сякаш в магическо екшън комбо се навеждам над тоалетната чиния, отварям капака и нали… върша работа. И докато тласкам остатъци от евтин алкохол към канала имам проблясъци:

* * * * *

Проблясък 1:

С Чарли се виждаме в квартала и решаваме да седнем да пийнем нещо, щото все пак е петък. Ама ни мързи да ходим където и да е, та сядаме в една дупка, тука на съседната пряка. Пием, пием, пием и в някакъв момент започваме с нормалните слово- и душе-излияния. Той ми говори за това, че кучешкият лай го побърква все повече, а аз – за това, че всъщност се чувствам някак си самотен, ама пък не мога да преценя дали просто не съм в някаква сатурнова… ъм… пропаст.

[Мрак]

Проблясък 2:

Говорим си за мацки и, естествено, проблемите покрай тях.

[Мрак]

Проблясък 3:

Чарли ми разказва нещо, наистина не помня какво, чувам в главата си само думите „моята работа“ и „пари“. А пък той не работеше или поне не изглеждаше като да го прави. Обаче има логика да съм чул правилно – все отнякъде трябва да ги вади тия банкноти, с които ме черпи всяка седмица.

[Мрак]

Проблясък 4:

Подава ми едно кафеникаво шишенце и ми казва нещо от типа на „Ей това ще ти реши проблемите. Казва се „Слово“, аз го произвеждам, не питай как. Прибери се и опитай.“

[Мрак]

Проблясък 5:

Вкъщи съм. Пиян на мотика. Не, на търнокоп. Отпивам от шишенцето, ама нещо ме подразва и кихам, а пред мен се появява някакъв слузоид. Ахаа, това обяснява някви неща… май.

[Мрак]

Проблясък 6:

Стаята е пълна с грозни фигури, а аз съм на четири крака и извайвам човешка форма, сякаш с мисълта си. За референции гледам жалката си галерия със снимки на яки мацки, която събирам може би от цяла вечност. Фигурата е някак изящна, ама нещо й липсва. [Кратък мрак] Легнал съм на земята, а скулптурата ми говори – не, водим разговор – за кино, за литература, за музика. Тя е малко по-интелигентна от мен, ама не се притеснявам от това – аз такава съм я направил. А и е хубава. Само дето по някаква причина се сещам, че не съм успял да докарам цвета на кожата й. [Кратък мрак] Тя ме води до леглото, съблича ме, целува ме по челото и ме завива. Казва „Ще се видим утре“, а после отива в ъгъла и застива.

* * * * *

„Братлеее“ – помислям си, дърпайки сифона.

И преди да се върна в стаята и да се сблъскам с грубата (добре де, може би хубавата) действителност вадя телефона от джоба си, обаждам се на Чарли и му задавам най-ключовия от ключовите въпроси на тоя свят: „Копеле, кво точно е ставало снощи?!“

Вярваш ли, че съществува един втори, метафизичен свят, който е същия като нашия, но в него живеят нашите алтер егота? А вярваш ли, че докато общуваш с някой, второто ти аз общува с неговото и вие всъщност разигравате един диалог на няколко гласа, една военно-социална постановка на няколко фронта?

Те го научиха по трудния начин.

Той и Тя се познаваха от скоро. Историята им не е важна – само ще ти спомена, че дори и да искаха, нямаше как да са повече от познати, та те дори приятели не можеха да бъдат. Защо? Не питай.

Срещаха се тайно, така че обществото и най-вече приятелите им да не разберат. Срещаха се в някой мрачен бар още по времето, когато в заведенията се пушеше. Срещаха се само вечер, никога денем. Замъглената атмосфера и алкохолните изпарения бяха въздухът, в който отношенията им вирееха, не – отношенията им почти цъфтяха.

Той, с алтер его Бен, и Тя – с Дени. Тогава Бен беше още безформен, плах, несигурен. Дени от своя страна беше тигрица (или кучка, ти решаваш) в призрачна форма, беше онзи мръснишки поглед, който те кара да изтръпнеш, беше перверзната усмивка, която сякаш спира музиката в бара.

Той и Тя се виждаха, а с тях се срещаха и Бен и Дени.

Той и Тя стояха в задименото помещение, пиеха водка, винаги чиста, и водиха разговори, които никой от тях не знаеше с кого другиго би могъл да води. А през това време Бен и Дени се преплитаха – Бен я галеше по бедрото, а Дени го целуваше по врата.

Той и Тя пушеха, винаги от една цигара, а Бен и Дени се бяха вкопчили един в друг и споделяха удоволствието от имагинерното чукане в метафизичния свят.

Любовен четириъгълник, който всъщност беше права линия – между двама човека и тяхните негодни за нищо души.

Всяка среща помагаше на Бен да се оформя, ставаше все по-ненаситен, все по-първичен, а с това Той започваше да пие все повече и повече само и само да може да смогне на Нейния мисловен процес и откритата сексуалност на Дени.

Той и Тя – една несъществуваща двойка. Бен и Дени – любовници, които плачеха всеки път, щом се разделяха.

И въпреки това всичко приключи. В един от онези дни Той усети, че не може да се среща повече с Нея, а Тя… Тя сякаш беше изсмукала всичко необходимо от Него и беше готова да продължи напред. Баровете все още бяха задимени, водката все още беше чиста, но Бен и Дени бяха сами, далеч един от друг, докато Той и Тя продължиха с животите си.

Жалко само, че Бен вече не беше старото си аз. Вече наричаше себе си Бени и бе приел онази плащеша зверска форма – никога не можеше да достигне до пълно задоволство, а и не искаше – това щеше да означава, че Той е готов да умре.