11AM – от Боби Петров

„Дядо, разкажи ми приказка!“ – детското гласче прозвънява в осветената от една единствена крушка стая.

„Каква приказка искаш да чуеш, Сашко?“ – пита дядото.

„Няма значение, твоите всичките са хубави!“

„Ама късно е вече, трябва да заспиваш, баща ти ще ми се кара…“

„Хайде де, някоя кратка, моля те!“

„Добре… Слушай сега:
Имало едно време, малки приятелю, една рибарска лодка с моряци – все напети и усмихнати младежи. Работели ежедневно, ловили риба, докато един ден…“

„… хванали златната рибка!“ – прекъсва го детето с ентусиазъм.

„Виж сега, искаш ли да чуеш приказката, или?“ – смее се дядото.

„Добре де, дядо, извинявай, мислих просто, че я знам…“ –казва Сашко с детска и наивна самоувереност, а после придърпва меката завивка.

„… докато един ден не чули прекрасен звук да се носи из морето. Чудили се дълго от къде идва и накрая сякаш самият вятър им показал посоката. Поели те по този път, а морските течения ги носили именно към източника на мелодията. Природата ги напътствала. И колкото повече се приближавали, толкова повече от песента чували – първо хармоничен звук, а после и ясен глас, човешки. Песента била прекрасна, не – повече от прекрасна. Представи си, Сашко, най-хубавата песен, която си чувал… а сега я умножи по сто! Толкова била хубава! И капитанът на лодката, едър и чернокос моряк, застанал на носа (Ха-ха, „нос“, засмива се момчето) и поглежда в далечината, където зърва една красива девойка, застанала на едно малко парче земя насред морето и пеела с пълно гърло, а над нея слънцето светело и попивало всеки един красив звук.“

„И после какво станало, дядо?“

„После капитанът и сирената се влюбили от пръв поглед. Той я качил на лодката и двамата отишли в пристанищния град. Там заживели заедно и после се оженили. И всички живели щастливо.“

„Ама, дядо, много бързо приключи тази история? Само това ли е?!“ – казва леко разочаровано момчето.

„Късно е, моето момче, трябва да заспиваш“ – възрастният мъж се изправя и тръгва към вратата.

„Чакай, дядо, чакай! Сетих се! Ти си бил моряк, нали? Капитан? А баба… помня, че баба пееше страхотно! Дядо, дядо, това в историята вие ли сте?“ – Сашко почти скача от леглото. Любопитството и радостта се преплитат в гласа му.

Дядото само се усмихва, загася лампата и затваря вратата след себе си.

Малкото момче дълго време помнеше историята, доразвиваше я в главата си, а като порасна я описа в роман, озаглавен „Историята на моите баба и дядо“, който му донесе десетки литературни награди и световна слава.

За жалост обаче той така и не срещна своята сирена – никоя жена не успя да му изпее достатъчно заинтригуваща песен, която да го накара да промени курса на своята лодка.

„Не е правилно“ – казва И, а тялото му е някак сковано – поне до втората водка.

„Нищо, виж, че на ухото ти му харесва“ – отвръща му Н. и го дарява с нежна целувка, от което му изпуква тъпанчето.

Времето беше гадно тия дни, та внимавах да не се хлъзна по шибаните улици. Реално дори и да падна, дори да си разбия скапаната глава в тротоара на кой ще му пука?!

„А той къде е?“ – А. се тревожи.

„Нямам идея… в последно време постоянно е навън, почти не се прибира“ – отговаря М. през сълзи.

И вървя из тоя малоумен град, пълен с малоумни билборди и светлинки и не хора, а идиоти.

„Харесва ми, но това не го прави правилно“

„А кое е правилно?“ – пита го стройната Н. и се усмихва чаровно, почти перверзно.

Идиотия, братче. Нищо не е както трябва, постоянно си мисля, че съм стигнал дъното, а после разбирам, че мога и да копая надолу.

„Мислиш ли, че ти изневерява, М.?“

„Честно ти казвам, не знам. Преди месец бих ти отговорила със сигурност с „не“, но сега… къде може да е?“

Кво ме гледат ся тия тъпи кукери? Напушен съм, пиян съм, и кво?!

„Ето, дръпни си още веднъж“ – казва И. и й подава цилиндричната цигара. Н. всмуква бавно с плътните си устни и го издиша в лицето му. И. се дави през усмивка.

Ей, аре само да не се бутаме, братленце, че ще спра и ще ти потроша главата. А така, обърни се, тръгвай си по пътя, не ми е вечер.

„А знаеш ли поне коя е тя, подозираш ли?“

„Там е проблемът, дори не мога да знам дали не се налива сам в някой бар…“ – М. продължава да плаче.

И кво като е червено? И кво като има засилени коли? Да го духате всички. Рискувам.

„Искаш ли да отидем у нас?“ – гласът на Н. става мек и шепнещ, докато цялото тяло на И. настръхва от това – водката си е казала думата.

„Нека… нека рискуваме.“ – И. знае, че жена му го чака – вече не му пука.

„Ами защо не му се обадиш?“

„Не смея.“

„Рискувай.“ – А. е най-добрата приятелка, но дори тя не може да помогне на М. да се успокои. Мъжът й беше някъде, най-вероятно пиян, и общуваше с някоя по-красива от нея. Знаеше го.

Не му се обади. Те се изчукаха и им мина. Той цял живот не успя да си прости тази еднократна грешка. Стана така, че те двете спряха да си говорят – да бе, да… приятелство.

А мен ме пометоха на улицата и успях да видя тия разговори отблизо, дето се вика – от първа ръка. Когато исках бях А., а друг път – Н. и се стараех да вляза в роля, ей така – от скука. Винаги обаче бях жена – с облика на кучката, която караше скапаното Пежо, дето ме отнесе.

Виках й Холи – първо, защото приличаше ужасно много на моята нова изключително прекрасна интернет татуирана любов от Пенсилвания, която носи подобно име; и второ, защото изрично ме помоли да не казвам истинското й име в тази история. А аз все пак се водя джентълмен, въпреки че често не ми личи, та мисля да спазя това си обещание.

С Холи имахме най-очарователното приятелство на света – от тия, наивните по детски му, в които си споделяте всичко и не очаквате нищо в замяна. Може би това се дължи на факта, че нашето приятелство протичаше основно онлайн, нищо че живеехме на 15 минути разстояние пеша един от друг. Говорихме си по цял ден, смеехме се, разказвахме си всевъзможни истории, а се виждахме веднъж на няколко месеца (разбирай по-скоро никога).

И така, Холи беше очарователна млада дама, която ме предразполагаше да се отпусна напълно и не след дълго станахме доста близки. Толкова близки, че в един от онези дни се заприказвахме за любов, романтика и нашите преживявания свързани с тези странни съдбовни теми. И отново трябва да направя вметката, че основно тя разказваше, защото, както сигурно предполагаш, аз бях полу-бос при тия разговори – можеш да кажеш, че ходих в тях по чорапи.

„Имаше един младеж, с който се бяхме запознали в нета, аз тогава учих в чужбина. Той беше общ приятел с едни близки мои състуденти и, от приказка на приказка, започнахме да си пишем постоянно.“ – започва тя историята.

„Я преди да продължиш, вземи това парче – хубав саундтрак ми се струва!“ – прекъсвам я безцеремонно аз… често го правех. Още се чудя защо не ми е направила забележка досега.

„О, не, не харесвам Björk. Аз тука си слушам едни по-готини неща… До къде бях стигнала? А, да – младежът. Ами да, получи се там една интернет романтика през лятната ваканция и, когато се прибрах обратно в Онази-страна-която-за-целта-на-разказа-няма-значение-коя-е и той, представи си, ме чакаше на летището…“

„Да бе?! И после кво?“

„Ми после… забихме се и той дойде да живее в нас за няколко месеца… Още първата седмица ме запозна с техните. Ебати странния тип беше. Абе същност беше ужасно мил.“

„Уоу… интересно. Ама сега очевидно не сте заедно?“ – питам я по-скоро риторично, щото знам, че гаджето й е свеж момък. По-скоро свеж, щото с мацка като Холи трудно може да си момък (в онзи смисъл на младеж с неоткъснато цвете… един вид).

„Ами не, разделихме се, ама ти да видиш Виктор колко е як!“ – Виктор е свежият момък, за който споменах по-горе. – „Още на една от първите ни срещи ми каза, че ме обича по един от най-милите начини на света: бяхме в един шумен бар и той буквално ми го показа… със сърце, направено от ръцете си, а после ме посочи.“ – усещам през Skype-a, че в този момент Холи се усмихва само като се сеща за тази случка, а може би дори подскача на стола си в офиса на другия край на София.

„Ей, това ми напомня за една от най-яките истории, които съм чувал в последно време. Свързана е с думите „Обичам те“ – и започнах да й разказвам историята, която един друг писател разказа на мен, та затова нямам право да описвам в този текст.

И всъщност, докато водихме този сладникъв, леко банален, но повече от прекрасен разговор, никой от нас не осъзнаваше, че Слънцето е изригнало по-силно от това, което астрономите са очаквали и с което ни успокояваха по новините, и само след няколко седмици всички щяхме да сме мъртви.