11AM – от Боби Петров

„В началото бе Словото […] и Словото бе Бог.“

Дан, накратко от Даниел, имаше редица нереализирани мечти. Една от големите му такива беше да пише професионално.

Той искаше да бъде писател повече от всичко. Опитваше се, пишеше, четеше постоянно, ама все си мислеше, че нещо му липсва. Текстовете му никога не му се струваха толкова добри, колкото тези на любимите му автори. Разбира се, Дан не осъзнаваше, че е тъпо да се сравняваш с утвърдените имена, които се четат от милиони хора по света, докато си просто обикновен младеж в малка и по-скоро скапана държава.

И в един от гадните дни, когато Дан се беше прибрал от работа и искаше да си тегли ножа, разбирай чисто метафорично, той седна да пише – своеобразната терапия на всеки, който се занимава с думи. Надраска набързо две страници формат А4 и се отпусна на дивана. Прочете ги, ядоса се и ги изтри – поне ставаше лесно, модерните писатели (известни или не) най-често пишеха на своите компютри, както всеки би предположил, а ако някой ти каже нещо различно – по-скоро не му вярвай. Та, 2-те страници на Дан му се сториха най-ужасното нещо, което някога е излизало изпод пръстите му.

Нека сега се опитам да ти обясня за най-големия проблем на нашия герой – той винаги правеше едно от двете неща: 1) както споменахме по-горе, сравняваше действията и творбите си с тези на негови кумири и по този начин никога не успяваше да направи/напише нещо, което да е достатъчно добро; 2) опитваше се да направи/напише нещо, което да се хареса на неговите приятели и по-близки познати, тъй като не беше сигурен в собствените си възможности и по-скоро търсеше чуждо одобрение, а, както знаем, то никога не идва или поне не навреме.

И когато изтри написаните две страници съдържащи стотици думи, които описваха една градска любовна история, Дан се отчая. А, когато Дан се отчаяше, обикновено не обмисляше следващите си действия. Ето защо той бръкна в якето си и извади малко кафеникаво шишенце с бяла лепенка, на която пишеше „Слово“. Остави стъкления предмет на бюрото и опря глава в ръцете си, търсейки отговор на въпроса „Да го направя ли?“

И, така или иначе съм тръгнал да ти обяснявам някакви неща, нека ти разкажа за това какво извади всъщност Дан от джоба на своята връхна дреха. „Слово“ беше последният хит при субстанциите, които хората на изкуството употребяваха. Повечето от тях, които го бяха взимали, винаги обясняваха за „невероятните“ му способности – казвам „обясняваха“, защото се твърдеше, че „Слово“ трябва да бъде употребявано само на саме – така казваше дилъра. Дан беше взел шишенцето от един свой приятел (псевдо-поет), който му беше казал, че няма да съжалява, ако го пробва. Говореше се, че „Слово“ ти дава достъп до усещания (в смисъла на идеи), които никога не можеш да достигнеш иначе и можело изцяло да промени начина ти на мислене. Ето защо и всички мечтаещи да пишат, рисуват или да се заимаваш с каквато и да е арт дейност, но нещо им липсваше, умираха за „Слово“.

Слуховете твърдяха, че субстанцията се извлича от телата на мъртви поети и писатели, а според други – това беше поредното пласебо, което, комбинирано с алкохолните навици на своята аудитория, водеше до интересни последици. Както може би очакваш, никой всъщност не знаеше какво е „Слово“, нито пък от къде се появи така изненадващо в една юлска вечер.

Реши се. Взе шишенцето и, отваряйки го, усети лек хлад идващ от тясното му гърло. Нямаше мирис. Съдържанието беше течност, прозрачна, леко слузеста, наподобяваща слюнка. Дан отпи малко (липсваше и вкус) и зачака.

Следващите няколко часа бяха най-странното нещо, което беше преживявал. Първо се почувства изключително студено, а после температурата на тялото му се нормализира. Преживя това и си помисли, че може да е реакция на течността с организма му. Обаче нямаше как да обясни, че всичко, което изречеше се случваше. Да, правилно прочете: Поиска си бира, ей така на майтап, по-скоро оплаквайки се, и пред него се появи една брандирана бутилка. Пожела чипс – купа на бюрото. Телевизор, луксозен часовник, няколко банкноти от по сто лева – всичко това се появяваше в момента, в който Дан кажеше думите.

„Може да е халюцинация“, помисли си.

Реши да експериментира. Пожела си една прекрасна блондинка. На вратата му се почука. Отвори и видя големогърда, руса, банално красива и по-скоро сексапилна мацка, която не носеше нищо друго освен бельо, черно, полу-прозрачно.

Покани я вкъщи, а тя започна да го съблича още докато той затваряше вратата.

Известно време по-късно Дан беше изморен и гол в леглото си. Мацката се изпари веднага след като той изрева немощно „Не мога повече, ще припадна от умора!“

Не знаеше дали разбира правилно, но „Слово“ действаше като… магическа пръчка. Един вид „Божие слово“ – от това, което уж е създало света. Най-вероятно от там идваше и името.

После, все още гол, почна да си играе с възможностите на субстанцията и създаваше всевъзможни неща – фигури от керамика, дръвчета, върху които растяха пакетирани бадеми, театрални декори, в които разиграваше сценки със създадени от него герои и т.н. и т.н.

„Ха, дори няма нужда да се опитвам да пиша – мога да създавам разказите си наживо. Мога да измислям цели светове и да ги карам да се случват!“

Започна да си представя как покорява света с новооткритите си суперсили и това го караше да се чувства добре. Обаче усети и една буца вътре в себе си, която спъваше мечтането и не му даваше мира. Осъзна, че „Слово“ му позволява да бъде евентуално „гениален“ и „велик“ само защото му даваше възможността да прави невероятни неща – неща, които всеки можеше да прави, ако имаше достъп до тази субстанция. И това го караше да се чувства жалък. Сега разбираше защо всички използваха „Слово“ докато бяха сами и не позволяваха на никой да види творенията им. Хората на изкуството не биха позволили някой да ги помисли за посредствени или за мошеници – все неща, които популяризирането на „Слово“ щяха да предизвикат. Това беше катализаторът на творчество, беше въображение в шишенце. И Дан щеше да го използва, за да си помогне да развие и напише прекрасни истории, които първо щеше да разиграва със своите собственоръчно направени герои.

Сега обаче трябваше да си набави още от магическата течност, тъй като способностите му изчезваха малко по малко. Беше чул, че човекът въвел „Слово“ на пазара живее някъде из Лозенец. Облече се и тръгна да го търси в януарския мрак.

Събудих се.

Отворих очи и посегнах да взема телефона си, за да спра шибаната аларма. Осъзнавайки, че е поредният ден, а часовникът по всичките ми дигитални устройства, както и аналоговият ми такъв, показваха седем и трийсет сутринта – бях готов да се разплача.

И един вътрешен глас ми проговори: „Недей, днешният ден е важен.“

И се успокоих. Наивно, вярвайки му.

Изправих се от леглото, взех бърз душ, пих кафе, слушах няколко любими парчета, които накараха кожата ми да настръхне сутрешно и непринудено, а след това облякох любимите си риза и дънки и отидох на работа.

По пътя към офиса изпитвах такава умора, каквато не бях изпитвал никога – такава беше всяка сутрешна умора в последните месеци. Бях готов просто да спра на средата на улицата и да изчакам някоя кола да ме понесе със засилка към лъскавата офисна сграда. Уви, не го направих – имах важна дневна цел, пък дори и да не знаех каква е… а и нямах смелостта за такава важна крачка в живота ми.

Стигнах до работа. Влязох. Направих кафе, поздравих секретарката и колегите и седнах пред компютъра си. Исках да поспя. Може и да съм го направил, не си спомням. Телефонът ме извади от сутрешния транс.

Излишно е да казвам, че работата вървеше бавно, протяжно, скучно и самоубийствено неадекватно. Всеки миг прекаран в този офис скъсяваше живота ми и ми шепнеше в ухото „За това ли учи толкова години?“ – заклевам се, че чувах как съзнанието ми ми се подиграва.

Успях да изкарам деня – тайната ми се криеше в няколкото изпити бири и безмислените разговори за мацки, кино и още нещо.

И офисното време свърши. Затваряйки голямата метална врата от външната страна си представях, че оставям зад себе си голям взривоопасен пакет под бюрото на секретарката и, излизайки от офиса, вървя целеустремено напред като някой екшън герой, докато сградата зад мен се взривява и хората наоколо започват да пищят и бягат. Ама не се случи така. Никога не бих събрал смелостта да го направя.

„Важен си. И денят е важен. Скоро ще ти споделя защо.“ – продължаваше да ми говори гласчето в главата ми. А аз безпрекусловно му вярвах.

Следваща спирка – среща с мацката, по която бях хлътнал от месеци. „Прекрасна“ – това е едната дума, която ще я опише идеално. Няма нужда дори да се опитвам да търся повече определения.

Видяхме се, прегърнах я и ми се искаше да я задържа по-дълго сгушена в мен, но тя се отскубна… буквално. Кого заблуждавах?

Заведох я на вечеря, хапнахме, говорихме си, смяхме се, беше супер среща… за мен. За нея беше излизане с приятел. Знаех, че е така, ама не исках да го призная. Страх ме беше.

Изпратих я до тях и умирах за нещо повече от тъпите “чао” и “радвам се, че се вияхме”. Разбира се, никога нямаше да посмея да направя каквото и да е, пък било то и без думи. А тя… тя или не знаеше какво „чувства“ (разбирай баналното „иска“), или беше по-страхлива и от мен. Ама реално тя имаше оправдание – беше от нежната страна на човечеството. И беше прекрасна. А аз бях тъп калъф.

Влезе във входа си, а аз стоях отвън и, насилвайки усмивка, се удрях в корема мисловно – „Идеален край на идеален ден“, казах си с въображаема ирония, а всъщност невидими сълзи се стичаха по сухите ми от зимния студ бузи.

И си тръгнах.

Вървях по тъмните улици с вдигната яка, опитвайки се да спра вятъра, който искаше да ме прониже директно в имунната система.

„Още малко“, каза ми моя скрит приятел.

И вървях.

Вървях и си мислих за деня. И как утре щеше да е същото. И после пак. И пак.

Прибрах се и си отворих бира. Изпих я на един дъх, пуснах телевизора и се опитах да се разведря, а вътрешно се разпадах на хиляди съставни частици. И после дойде време за сън – не го усещах с тялото си, часовникът ми го каза – все пак имах режим, който трябваше да спазвам.

И моят вътрешен глас ми заговори отново, но този път шепнейки, та затова и няма как да чуеш какво ми каза. Аз обаче го разбрах. Усмихнах се и се съгласих.

Съблякох скърбящите си, напоени с отчаяние дрехи и се пъхнах под завивките, леко потрепервайки, тъй като апартаментът ми не се отоплява особено успешно в тези шибани мразовити периоди от годината.

Легнах, посегнах към нощното шкафче, взех кутията кибрит, която бях приготвил, запалих клечка и я хвърлих върху чаршавите. А после заспах, топлейки се от огъня, който обземаше леглото ми и самия мен. Уж за последно.

Какво ми беше казал гласът ли?

Каза ми: „Тази вечер си толкова повече от преди. Тази вечер ще се измъкнеш.“

А аз му повярвах.

И се събудих от омразно познат звук и осъзнах, че бях сънувал всичко това.

„Разбира се… изходът никога не е толкова лесен“, изсмях се с тъжен глас и посегнах да взема телефона си, за да спра шибаната аларма.

Чакахме метрото. Абсолютно никакво значение няма кога се случва действието, а и не помня – други неща са важни тук.

Чакахме метрото. Аз и Чарли. Той ми разказваше за последната си среща, в която изпращал чернокоса мацка до дома й, понечил да я целуне, а тя просто влязла във входа си и после, разбира се, нищо не се случило повече.

Беше ми интересно да слушам тия негови истории – не за друго, ами припознавах себе си, а и той успяваше да ги извърти така, че все да извади философската страна на нещата. Ето, в тази история житейският урок беше – „Каквото и да се опиташ да направиш, мацката винаги ще намери начин да те разбере накриво.“

Така де, не оставай с впечатлението, че Чарли е сексист, напротив – Чарли обожава създанията от женски пол. Боготвори ги… ама не по оня странен и психо начин. Не, просто той намира смисъл само в свят, в който може да среща хора и по-скоро да среща хубави момичета. За жалост обаче, рядко му вървеше с тях.

Трети път. Чакахме метрото. Спирката на Националния стадион. Беше едно от ония пътувания, в които нямаш цел – просто се качваш на влакчето и тръгваш нанякъде. Слизаш, оглеждаш се и започваш да вървиш – рано или късно винаги се прибираш.

Седяхме на неудобните метални пейко-столове. Часът беше по-скоро привечерен, щото платформата бъкаше от хора и се смяхме как ще се отъркваме в чиновници и се надяваме да не ни заразят със сивота. Не, че не бях един от тях, ама пред Чарли не смеех да си го призная.

– Братле, кво ли не бих дал да поспя малко… – изведнъж ми каза той, а усмивката му изчезна. Това почти не се случваше.
– Уау… ами… защо не го направиш? Какво не е наред? – попитах го леко притеснен.
– Не мога. Всеки път щом затворя очи и чувам някой клаксон, пък бил той и в Люлин.
– Ама… ти живееш в блока отсреща… в Лозенец? – не бях сигурен какво се опитваше да ми каже, ама лицето му пребледня – повече от обикновено.
– Да де, ама… – нещо му стоеше на гърлото, не можеше да го изрече. – Абе, ти знаеш ли, че тоя паметник на Съветската армия го рисувах аз? – изведнъж смени темата и се усмихна.
– Да бе? Кажи честно!
– Мхм, една вечер просто прещраках и планирах всичко – отне ми доста време да го надраскам. Още повече, че трябваше да се крия като идиот – ама сам човек по-лесно може да прикрие следите си.
– А защо навсякъде пишеше, че са го нарисували ония хлапета? – изненадано го попитах.
– Ами… защото аз после изчезнах и нямаше как гордо да заявя, че съм искал да го начукам на всички комунистически типчета. Хлапетата очевидно са били наоколо, видели са, че драскам, и после… да.
– Как така си изчезнал?
– Ами, оф, не е лесно, да ти го кажа, ама… оф… – започна да се препотява. – Ми аз съм призрак, братле… – погледът му се вряза в мен.

Блокирах. Трябваше ми малко време и после започнах да се смея.

– Добре ти се получи! – потупах го по рамото.
– Ха… да, шега… – смути се той пак. – Де да беше шега…

И започна да ми разказва история, в която е рисувал паметника, ама, допивайки втората бутилка евтина водка, го залаяло куче. После дошли още няколко и глутницата го нападнала. Опитал се да им избяга, ама се спънал и паднал в някакъв храст. И го изяли. Буквално. Градът, който толкова обичал, го бил погълнал – не собственоръчно, де, ама той (градът) така действал – с посредници. Защо ония “крадящи идеи мизерни хлапета” не му били помогнали, нямал идея.

После изведнъж Чарли се събудил в леглото си, а няколко дни били минали от случката с глутницата и смъртта. Разбира се, никой не го бил търсил, щото в оня период всички го смятали за дегенерат, а приятелите му си били тръгнали, след като скъсал с последното си гадже – оказало се, че те всъщност били нейни приятели.

Сега, когато бил призрак, живеел, за да обитава града. Хората го виждали, той бил реален и физически, ама по всяко време можел да загуби форма и да се „материализира“ другаде и всякакви такива призрачни щуротии. Обаче всеки шум си намирал път в съзнанието му и го карал да бъде буден. Всеки клаксон, всеки пуснат телевизор и най-ироничното – всеки лай на улично куче – всичко това било неговото „изтезание“, макар и да не вярваше, че го наказват, щото е нарисувал някакъв „измислен паметник“ или щото пиел много. По-скоро го наказвали, щото вселената била снобарска кучка, нямала чувство за хумор и не харесвала комикси. Господ пък не съществувал, та съответно нямало на кой да се оплаче. Единственото хубаво от призрачната му същност било това, че не можел да се напие. Хах, а аз се чудих защо онази вечер изпи литър уиски и въпреки това беше по-трезвия от двама ни.

Слушах историята му и не знаех дали да вярвам. Усещах, че съм пребледнял, че кръвното ми е паднало, че съм пред припадък, а устата ми беше толкова отворена, че една слюнка се спусна и капна на дънките ми.

– И ти в момента си сериозен?!
– Братле… не бих те излъгал за това. Ти си първият човек, на който казвам – за пръв път виждах Чарли да стои толкова време без усмивка на лицето си. Нямаше как да си измисля.
– И… И… през цялото това време си бил… мъртъв? – малко заеквах от целия шок.
– Ами, да. И единственото, за което си мечтая е да поспя.
– А добре… как става… нали… сещаш се – с мацките?
– Ей, ето за това те харесвам бе, младеж! Това ли те притеснява? Как го вдигам и дали успявам да го използвам? – засмя се за пръв път от десетина минути.
– Ми… да, що не? В смисъл седиш до мен в метрото, всеки ден сме заедно, пием, говорим си за всичко, а аз сега разбирам, че си призрак…
– Ами… получава се. С мацките, де. Оплакват се, че им е студено, ама нали знаеш – настръхналата кожа винаги е плюс! – смехът му проехтя в претъпканата метростанция. Няколко лели ни изгледаха строго и поклатиха глави. Не се сдържах и започнах и аз да се смея.
– Добре де, а мястото, където живееш?
– Купих апартамента няколко седмици преди да умра. Платих в кеш. Не ме питай откъде взех парите, тая история не е за сега. Леглото си е мое и може би заради всичкото ДНК по него, по някаква странна причина съм се върнал. Нямам обяснение.
– А какво беше преживяването? Видя ли нещо? Усети ли?
– Братле, когато умрях, бях изпил света. Дори и да е имало светлина в тунела, нямаше да я видя, нито да я оценя. Та аз дори тунела не видях. Видях само муцуната на един пес, който ръфаше корема ми. Ама пък поне беше сладур.
– Уоу… не знам какво да ти кажа – кожата ми възвръщаше бавно естествения си цвят. Някак си приемах всичко това много нормално. Винаги съм знаел, че нещо в Чарли е особено, но едва сега осъзнах какво. – Радвам се, че сподели. Жалко, че никой няма да ми повярва.
– Жалко наистина. Ама пък хей, дали не е яка свалка – „Ела у нас, ще те карам да крещиш така, че разкъсаното ми мъртво тяло ще те чуе“.

Засмях се. Силно. Нищо друго не ми оставаше. Или полудявах, или сънувах, или най-добрият ми приятел беше призрак. През цялото пътуване с метрото го карах да ми обяснява разни усещания и „мъртвешки“ истории.

Слязохме в Люлин и решихме да се прибираме пеша. Аз и моят градски призрак. С по бира в ръка. Смеейки се.

Bobby, out!