11AM – от Боби Петров

Привет!

Чудих се какво да постна, ама наистина.

Чудих се и после осъзнах, че ми липсва прозата. Моята проза. Тази, която не съм създавал от толкова време, че чак ме избива на сълзи.

Ето защо в идните дни и седмици ще публикувам някои от любимите ми мои неща. Ако пък вземат, че ви харесат ще е страхотно!

3, 2, 1, go!

* * * * *

Майк стоеше в леглото си и беше облян в пот. Трепереше, а очите му играеха като луди. Или не… всъщност той беше при нея, прегръщаше я и я целуваше. Беше усмихнат и влюбен. Не… и така не беше. Майк беше объркан и не знаеше кое е реално и кое не.

Ако не беше Виктория, Майк нямаше да се чувства по този начин. Ако не беше тя, той нямаше да е тук сега. Ако не беше тя, той нямаше да е това, което беше…

Всичко започна с едно неволно запознанство в метрото, докато пътуваха за работа. Той – счетоводител на средна възраст, обичащ класическа музика, червено вино и поезия, тя – млада, тъкмо дипломирала се студентка по психология, красива и артистична. Той – ерген, търсещ половинката си, тя – влюбчива и наивна.

Няма да се впускаме в подробности за това как те си размениха телефоните и излязоха на среща, а после на още една… и на още една. Ще пропуснем и това как се влюбиха един в друг и как прекараха първата си нощ заедно – тези неща не ви интересуват. Интересува ви какво се случи, за да стигне Майк до положението, в което беше сега.

Всичко сякаш се свежда до онази юнска вечер, когато двамата бяха на среща в скъпия ресторант на ъгъла. Вечеряха, смяха се, разказваха си истории и се любуваха един на друг. Вечерта минаваше така прекрасно, до момента когато Виктория реши да сподели нещото, което я тревожеше – трябваше да замине. Не, не за уикенда, не на почивка, а за постоянно. Трябваше да замине и то задължително – всъщност не беше задължително, но за нея работата идваше преди всичко друго.

–   Ама как… ?! Ама защо… ?! Ама нали ние… ?! – повтаряше Майк.

–   Няма “как”… “Защо” е въпрос, чиито отговор вече ти дадох… А “ние”… моля те не ме карай да обяснявам, опитай се да разбереш. – Виктория беше на път да се разплаче. Никога досега не се бе чувствала толкова зле. Тя наистина го обичаше – той нея два пъти повече.

–   И това ли беше? Край?

–   Налага се, разбери!

Тя стана от масата насълзена, целуна го и избяга. Избяга, без да се обръща назад. Избяга, защото така сметна, че е правилно. А колко грешеше… или поне така мислеше той.

Минаха дни, минаха седмици, месеци. Той се опитваше да продължи живота си, а от нея нямаше вест. Майк правеше всичко, което бе правил преди да се появи тя, но нещо му липсваше. Работата му беше по-досадна и по-затормозяваща от преди. Музиката вече не му носеше наслада, а виното беше горчиво, независимо какъв сорт пиеше. Той не можеше да приеме грозния и наивен начин, по който тя си бе отишла от живота му – сякаш на шега. А дали не беше шега? Всъщност май беше…

Да, ето. Ето я, идва. Ето, целува го. Ето, сяда и се сгушва в него. Да, Майк пак се усмихваше.

И за миг всичко пак изчезна. Беше студена декемврийска вечер, а Майк беше свит на кълбо на земята и не знаеше какво се случва. Беше притеснен, беше изплашен, беше взел малко повече успокоителни с малко повече вино. Уж, за да се „стегне”.

Изправи се, изтупа прахта от дрехите си, обля лицето си с вода и се запъти залитайки към спалнята си. По пътя мина през банята, удряйки се във вратата и стените, където извади още хапчета и ги погълна наведнъж. Отпи от бутилката Мерло и се усмихна. Защо го направи ли? Ако отговорът е „Защо не?”, дали ще бъде достатъчно добър? Той усети горещина, усети пот, усети… радост. Влезе в спалнята си и легна на леглото. Да, тя пак беше до него, пак беше сгушена, пак го целуваше и прегръщаше. Той пак се усмихваше, пак беше щастлив, пак се чувстваше жив. Но нещо не беше наред.

Майк усети, че трепери. Усети, че крайниците му започват да изтръпват. Усети, че очите му парят и се движат неконтролируемо из орбитите си. И тогава се появи пак тя – съблече го, галейки горящата му кожа, а после… после не ви интересува. Интересува ви, че така както се бе появила, тя отново изчезна. Изчезна, а Майк не бе изпитвал такава паника. Нещо се случваше с него. Мислеше си, че ако не беше тя, той нямаше да се чувства по този начин – изплашен. Ако не беше тя, той нямаше да е тук сега – в това легло, облян в пот. Ако не беше тя, той нямаше да бъде това, което е – един счетоводител, погълнал твърде много успокоителни, един счетоводител, на прага на смъртта.

Тя пак беше до него. Усмихваше му се, галеше косите му. А той започна да не може да си поема въздух. Тя искаше да е с него и положи глава върху сърцето му. Той не можеше да мръдне ръката си, за да се обади на бърза помощ.

Виктория беше момичето на живота му. Майк беше глупакът, готов да го загуби несъзнателно, заради грешка… грешка в „грамажа” на хапчетата. А как искаше просто да се отпусне… И желанието му се сбъдна, беше отпуснат – толкова отпуснат, че чак не можещ да се съвземе. Виктория беше далеч, а всъщност беше до Майк и го галеше по гърдите. Тя беше болката му, а всъщност беше чувството, което го караше да изтръпва.

Тя беше до него, а всъщност го водеше някъде. Той лежеше, а всъщност се издигаше. Виктория трябваше да го обича, а всъщност доведе Майк до неговата гибел. Или не… не беше така. Виктория си тръгна от Майк, а Майк си тръгна от живота – по свое собствено желание. Не, и така не беше – той си тръгна по погрешка…

* * * * *

Bobby, out!