11AM – от Боби Петров

Седях на един стол, премислено разположен на балкона. Премислено, защото летните слънчеви лъчи се спускаха и напичаха голяма част от моето любимо място в апартамента, докато малката почти-гора от саксии с цветя и цветя в саксии скриваха едно ъгълче с прошарената си сянка. Столът беше по средата – нито на припек, нито на сянка.

Четях сравнително интересна книга от иначе модерния си таблет. Чудих се дали затова технологиите се развиват – за да можем да вършим стари и добре познати действия, но през по-объркани устройства. После се чу звук и осъзнах, че съм получил мейл – нищо, щях да го видя по-късно.

Пиех и кафе. Беше сутрин, все пак. Отпивах бавно от течността, примесена с малко обезмаслено мляко и точно две лъжички захар. Чувствах как кофеинът разширява вените ми и забързва кръвообращението, което пък точно в този момент се отрази и на един странен тик при дясното ми око, което от своя страна започна да потрепва нервно, сякаш чакаше някой да го помилва и да му каже да се успокои.

Уви това не се случи.

Всъщност нищо не се случи.

Това е един текст, в който няма действие. Изключаемо отпиването на кафе и четенето на книга, разбира се.

Всъщност аз и балкон нямам, а столът е ужасно неудобен.

Като се замисля, и кафето си изпих вече, а таблетът ми се зарежда в съседната стая.

Да, май и мен ме няма.

Добре, нека завърша така:

Това е един текст, в който няма действие и всъщност, аз също липсвам. Само тикът е там и окото ми нервно потрепва, опитвайки се да ми каже да се събудя.

Гледай сега, опитвал ли си да опитомиш самодива? Е, аз опитах. Чакай да ти разкажа.

Беше сряда вечер, а както знаем сряда е малкият петък и човек излиза да се почерпи, така, среднисто един вид. Аз не правя изключение.

Бях в едно малко барче и, докато пиех, видях една мацка. Баси, колко от историите ми започват така, чак ме е срам… Та видях я аз, ама и тя ме видя. Пък взехме, че се поусмихвахме малко един на друг, от питие на питие, та от крак на крак, после от лаф на лаф и накрая от целувка на целувка и нали… вкъщи.

Беше хубаво, абсолютно, ама само това ще ти кажа, че нали възпитание, знаеш как е.

И докато я гледах сутринта как се протяга нещо в мен трепна. Ох, добре, кво да те правя, нека ти разкажа – черната й коса се спускаше по голите й рамене, а ръцете й се опъваха във въздуха под сутрешните лъчи. Нослето й беше от онези симпатичните, дето очакваш всеки момент да накарат човека срещу теб да кихне, а то не се случва и това го поддържа в един непрестанен момент на сладко изражение, което просто няма как да не е съпроводено с  усмивка, сещаш се нали? Протягаше се, а беше още гола. Няма да ти разказвам повече за нея, не щото няма кво да ти кажа, напротив, просто не ми е работа. После се изправи, нахлузи една моя тениска и отиде да се измие, а аз седях проснат в леглото, полу-завит, и се хилех като глупак.

Ама пък беше хубава сутрин, няма кво да се лъжем.

Та чаках я да се върне от банята и си мислих всякакви неща и по някаква причина се сетих за нещо, което бях чел предните дни. Нещо свързано със самодивите.

Четох, че тия прекрасни създания имали неземна красота – ами и моята мацка имаше, окей. Четох, че те можели да накарат всеки момък да се разтопи само като го гледали – тя и без да ме гледа аз се разтапях, брои се. Четох, че контролирали природата и можели да парализират момците – сигурен съм, че, ако тя си тръгне, аз нямаше да имам силите да стана от това легло и щях да се удавя в реки от собствените си сълзи (окей де, прекалих малко, ама стига и ти с тая критика).

Ами изводът беше само един – мацката беше моята градска самодива. Сто процента. Не сто, ами триста!

Така… какво още пишеше? Пишеше, че, за да опитомиш някоя самодива, трябва да вземеш нещо нейно – силите й се криели в дрехите, аксесоарите и принадлежностите й.

Мислих ги тия неща, а после станах набързо, нахлузих дънките си, взех нейните дрехи и ги бутнах набързо под леглото. После отново легнах и я зачаках със самодоволната си усмивка – сега щеше да е моя! За постоянно!

Да де, ама не съвсем… тя се върна от банята, започна да се оглежда, не видя дрехите си и се развика. После погледна под леглото, взе набързо всичко, облече се и, крещейки, ми вкара такъв прав в носа, че съм щастлив, че лицето ми е още цяло. Тръшна всички врати зад себе си и повече не я видях.

Обаче пък си забрави часовника. И аз все още ходя в оня бар, всяка вечер при това, с часовника й в джоба ми, очаквайки да я видя и да си я върна… поне за още една нощ.