11AM – от Боби Петров

Неделя е. Ерго, избило ме е на творчество.

Ама този път няма да е проза, а поезия… един вид. Малко е старо, но пък к’во от това.

Enjoy.

* * * * *

* * * * *

студено, но не чак толкова.
самотно, но може и повече.

сънят те гони из преспите,
а съзнанието плаче за честните.

идея стои зад прозореца,
стои, но не се показва иззад щорите.

какво те очаква?
май никой не знае.

Bobby, out!

* * * * *

Ударих го. Силно, яростно и без съмнения в действията си.

Ударих го, защото си беше позволил да се възприема за мъдрец.

Ударих го, защото не осъзнаваше какво прави… или просто не му пукаше.

Бях му споделил своята идея с надеждата да ме разбере, подкрепи и помогне. За съжаление получих присмиване, подигравки и куп съвети, които да ми разкрият, че не разбирам сложната материя с името “Как да живеем живота си правилно”.

Започна да ми развива теории и да ми дава “нагледни” примери за хилядите, според него, причини, поради които бях в грешка и щях да се проваля. И точно, за да ми спести позора от поредната “срутена” мечта, той не спираше да отправя хапливи забележки към всичко, което му кажех.

Ето защо го ударих. Силно и там където го боли най-много.

Ето защо ударих Живота право в слабото му място – прекаления песимизъм. Ударих го със силна доза позитивизъм, скършвайки на две идеята му за това, че хората трябва да се контролират и да не мечтаят толкова много, а по-скоро да “ходят по земята”.

Ударих Живота, а той не посмя да ми отвърне. Не. Не посмя, защото мечтите са далеч по-силно оръжие от неговите негативни коментари и долните удари под кръста, които си позволява да отправя към хората.

Bobby, out!