11AM – от Боби Петров

* * * * *

Събуждам се. Правя си кафе и заставам пред прозореца. Слънцето огрява всичко и носи някакво пролетно усещане – нищо, че е зима и температурите те карат да трепериш.

Замислям се за всичко, което някога ме е карало да се усмихвам. Толкова много неща, толкова много причини. Но най-хубавата от всички е липсата на причина. Най-хубавите усмихнати моменти са онези, в които устата ти се изкривява от едното ухо, та чак до другото и то без ясна причина – ей така, просто защото може. Усмихваш се широко като идиот, а пеперудите пърхат в корема ти, сякаш си влюбен.

А уж не си.

Или пък си?

Да, влюбен си – в живота, в света и във всичко и всички около теб.

Отпивам от кафето и почти го разливам върху себе си – усмивката не пада от лицето ми, дори когато се опитвам да отпия от чашата. Карай, случва се…

Замислям се: “Дали пеперудите усещат хора в стомаха си, когато летят под слънчевите лъчи в ден като този?”

Bobby, out!