11AM – от Боби Петров

Здрасти.

Време е за неделна проза. Кратка такава.

Ами тази седмица може би няма да е толкова кратка, колкото ти се иска, но пък ще е от сърце.

Попаднах на едно доста старо мое разказче, което съвсем бях забравил!

И преди да ме попиташ – не, не съм влюбен. Когато съм го писал ли? За тогава не помня.

Хайде, приятно четене!

* * * * *

* * * * *

Нощта падаше, а с нея и стената на язовира в съзнанието ми, държащ мислите да не изравнят всичко със земята. Музиката определено подпомагаше. Всичко беше в хармония, сякаш с цел да ме вкара в онова състояние, където съм герой в различните сценарии, които болният ми мозък пише. Сам си го причинявам, но не съм и очаквал друго. Добре дошли в съзнанието на един болен романтик с леко психопатски наклонности.

Тя си няма име. Тя живее в съзнанието ми. Или не точно. Някъде там съществува момиче, извинявам се – жена, която отговаря на описанието, присъстващо на обявата, която пък бях пуснал в мисловния свят още откакто бях на 15. Някъде там Тя съществува и може би, само може би, вече съм я срещнал. Уви, няма как да съм сигурен. Не и докато не проверя, а повярвай ми, това ще е трудно. Както и да е, да се върнем на темата. Името й е без значение, също както чисто тривиалния факт дали е истинска. Важното е, че аз я познавам, или поне така си мисля. Важното е също така, че за мен Тя е целта. Аз съм онзи каубой, който се опитва да отстреля мишената от километри… и не му се получава съвсем.
Аз си нямам име. Аз живея обикновен живот. Или не точно. Някъде там, Тя знае кой съм. Някъде там, Тя ме познава, но за нея съм просто бегла идея за приятел, за момче, извинявам се – мъж, на когото може да сподели, или с който да се забавлява на кафе. Уви, няма как да съм сигурен. Няма как да знам дали всъщност не съм онзи, с който тя тайно иска да бъде, но не е сигурна. За да разбера обаче, трябва да стана онзи, в който твърде рядко се превръщам – онзи каубой, който преследва до последен дъх целите си и не допуска да пропусне мишената.

И докато стоя в стаята, на притъмнена светлина, с музика, която кънти в главата ми и отприщва малко по малко язовира, аз сякаш пиша поредния сценарии. Пиша за момичето, което замалко да се измъкне, както и за онова момче, което не й позволи… въпреки всичко. За момент се усмихвам, защото се замислям, че може би е възможно. Дали е възможно? Не, сякаш не е възможно. Та аз дори не знам името й. По груби мои изчисления, Тя живее в съзнанието ми, макар да съществува беглата възможност Тя да е около мен… и то доста често.
Докато стоя в стаята, на притъмнена светлина, с музика, която продължава да ме побърква от удоволствие, аз продължавам да градя холивудската си кариера. Тя е до мен, но само физически. Изпуснал съм я и сега Тя е с друг. А аз се хиля тъпо, мислейки си „Дано са щастливи”, а всъщност раздирайки очите си от вътрешната страна… така че никой да не види. Хм, героят ми е смел, но дали искам това? Май искам това. Не съм сигурен, че искам това… макар и да ми придава стабилност.

Последен напън и всичко е залято от мислите. Последен напън и не съм сигурен къде се намирам. Светлината сякаш не е толкова притъмнена. Музиката сякаш е по-силна от всякога, но ми дава някаква сигурност. Аз съм в стаята, а Тя е в главата ми… или не съвсем. Аз съм в стаята, а Тя е в нейната – може би. Всъщност съм сигурен само къде съм аз, Тя е някъде и се забавлява… твърде добре я познавам. Аз мисля за нея, но дали и тя го прави? Възможно ли е тя да го прави? Не, надали и тя си мисли за мен, макар идеята за това да ме кара да се усмихвам. Скоро ще разбера… дано.
Удавен съм от собствените си думи, а не съм постигнал и частичка яснота. Може би така е най-добре. Може би е по-добре да имам изграден сценарии за всички възможни случаи. Дали е по-добре? По дяволите, това няма никакво значение. Важното в този момент е, че май се сетих за името й…

Bobby, out!