Беше една от онези пролетни съботи, в които просто не ти се стои вкъщи, защото времето е повече от страхотно. Чарли ми звънна и предложи да се разходим – съгласих се веднага.

Взехме по една бира от кварталния магазин и се пуснахме по Раковски (хей, признай си, че това е една от най-готините улици в милата ни столица). Вървяхме и водихме всевъзможни разговори, редувайки се при отпиването от бутилките, за да не се получават излишни паузи в диалога.

– Бях на среща снощи.
– Верно? И как беше?
– Не беше лошо. Обаче или тя не знаеше, че е среща, или аз трябва да изчистя паяжините от темите ми за разговор с мацки.

Вървяхме и нищо в този момент нямаше значение, освен самото вървене. Слънцето тъкмо беше преминало зенита си, разбирай, че часът минаваше 12 на обяд, а около нас тротоарите се пръскаха по паважите (усети ли тънката шега?). Майки с деца, влюбени двойки, пенсионери с бастуни, талази ученици – София се пробуждаше от гадната зимна хибернация.

– Братле, а какво мислиш за постоянно забързващия се ритъм на живота?
– Не мислиш ли, че това е някак банален въпрос и концепция?
– Не те попитах това…
– Да, извинявай. Ами харесва ми. Ужасно много ми харесва. Чувствам се страшно жив в такава среда – приеми ме за риба, а хората наоколо – за океан.
– Харесва ми сравнението. Понякога ми се иска да погълна града.

“Понякога ми се иска да погълна града.” – толкова месеци по-късно все още не съм съвсем сигурен какво точно би трябвало да означава тази фраза. Подозирам, че е от онези неща, за които всеки намира смисъла сам за себе си. Знам само, че Чарли често повтаряше този израз – искаше ми се да разбера какво той си представя, когато го използва.

– Наскоро си мислих – как ти се струва идеята да си на социална диета?
– Я разясни, не те разбирам?
– Не ти ли се е случвало да разговаряш с толкова интересен събеседник, че, дори и да сте на маса, просто забравяш, че си гладен. Сякаш разговорът е единственото нещо, което може да те нахрани истински.
– Човече, та аз не съм ял от… приблизително два дни.
– Последните два дни сме заедно постоянно, не е ли така?
– Именно.

Минавахме кръстовището с Графа, когато на светофара видяхме най-интересната гледка: майка с малко дете (не повече от 4 годишна възраст); в едната си ръка майката държи ръката на сина си, а в другата – книжка; вървят, а тя му чете; той е забил поглед в небето и попива всяка дума, сякаш опитвайки се да си я представи, сякаш рисува картини в градската синева.

– Помниш ли като беше малък?
– Зависи…
– Кой е най-яркият ти детски спомен?
– Бях вкъщи. Направих си къща от одеало, разстлано между два стола. Стоях „затворен“ и си играех, необезпокояван, понякога четях… разбирай „сричах“. Защо?
– Значи от малък се криеш от света?
– Дай ми една хубава причина защо да не го правя?
– Туше, приятелю, туше…

Крайната ни цел беше Народният. По-скоро пейките в градинката пред него. Стигнахме и се настанихме на едно от дървените съоръжения. Отпихме по веднъж от новите бири, които тъкмо бяхме купили от магазинчето.

– А сега какво?
– Как така?
– Ами ето, събота е, обяд мина, това какво те кара да си мислиш? Ей така, асоциативно – какво е първото нещо, което минава през главата ти в събота в… (поглеждам часовника) дванайсе и двайсе и една?
– Нищо. Абсолютно нищо. Не съм спал тая вечер – слушах колите, минаващи по булеварда.
– Ти си ебати странният тип, казвал ли съм ти го?
– Виж дървото – май е цъфнало. И е толкова зелено. Не ти ли се иска да изживееш поне един ден като дървесно листо? Ще се храниш със слънце, ще слушаш разговорите на хората и ще ги наблюдаваш, а през другото време ще поглъщаш града, почти буквално…

Bobby, out!

Чарли беше един от онези персонажи, които винаги ме караха да се чувствам добре. Супер банално, но всяка сутрин го виждах как отива да си купува вестник (макар и да подозирам, че го правеше, за да има причина да говори с продавачката на будката) и се връщаше към блока с чаша кафе от машината в денонощния, докато аз отивах на работа с премрежен поглед и желание да си бъда в леглото.

Запознах се с Чарли в деня, в който се преместих в Лозенец. Тъкмо излизах, за да опозная квартала и да видя къде са ключовите магазин, аптека и алкохолен пункт, когато видях един момък да ми маха от другия край на улицата. В началото се стреснах, щото видимо не го познавах, ама прецених, че няма кво толкова да се случи (все пак живея точно до районното) и му помахах обратно.

Ще ме питаш и как изглежда. Ами средна височина (разбирай метър и седемдесет и нещо), на около 25-30 черна коса, неколкодневна набола брада, а тогава носеше раздърпани дънки, тениска, суичър от секънхенд и кецове – стандартно градско „типче“.

Та той дойде и се запозна с мен, казвайки ми, че се радва да ме види и други такива общи приказки. На въпроса дали сме се виждали ми отговори, че обикновено добрите запознанства започват случайно и просто съм изглеждал по „онзи свеж начин, който все по-рядко се вижда“. Поговорихме малко и някак бях сигурен, че това не е последния път, в който ще го видя.

Така и беше – Чарли стана един от любимите ми хора на тоя бял (на моменти сивкав) свят. Разбира се тогава не знаех, че Чарли е призрак…

Bobby, out!

За Чарли.

09/01/2013

Будеше се само и единствено, когато чуваше звуците на градската среда. Шумът от клаксони, разговори, телевизори и музика – това бяха нещата, които раздвижваха кръвта му. И какво по-хубаво от това, че живееше в големия град – по този начин той беше буден постоянно.

Разхождаше се, вдишваше автомобилни изпарения и издишваше живот. Вечерите го караха да се чувства добре. Разминаваше се с хора, усмихваше им се, а моментите, в които някой го питаше за посоката, му бяха любими. Не знаеше имената на никой от тези забързани човеци, ала ги обичаше като свои братя и сестри. Всеки един от тях имаше какво да покаже, независимо дали го подозираше, или не.

Викаха му Чарли. Поне докато беше жив. Сега той беше поредният градски призрак – изгарящ за живот, но никога не можещ да го достигне истински. Единственото, което го отличаваше беше това, че обикаляше мръсните улици и се усмихваше всеки път щом чуеше уличната симфония.

Осъден да бъде завинаги част от урбанистичния пейзаж, но дори за миг не приемаше това за тегоба.

Вървеше денонощно, общуваше с нищо неподозиращите хора и се усмихваше.

А ти кога за последно видя призрак, който се усмихва?

Bobby, out!

%d bloggers like this: