Чарли влезе в оня бар – знаеш го, оня бар, в който се развиват всички действия в света на разказите. Оня бар, в който литературни герои се запознават с любовта на живота си. Оня бар, в който хора обсъждат философски въпроси. Оня бар, за който разказват холивудските филми. Сещаш се, да.

Чарли влезе в бара и се огледа. Видя първо една двойка, която седеше на една висока маса в ъгъла. Той беше чернокос, тя беше невидима. С други думи той си я представяше, а барът беше метафизичното място на тяхната среща. На масата имаше две чаши – една с уиски и една празна, която от време на време се наддигаше сякаш сама и после падаше отново на мястото си. Той се опита да я целуне, а единственото, което Чарли видя беше как един език премина през границите на прозрачното й тяло и се понесе из въздуха в невидимата й уста.

На съседната маса стояха един младеж и една сива мацка. Той държеше малко шишенце, отпиваше от него и после галеше момичето. На Чарли му се привидя, че с всяко погалване младежът променяше лицето й.

Имаше и една група момчета, които бяха на видима възраст между 16 и безкрай. В смисъл не можеше да прецени дали са призраци, непълнолетни, непълнолетни призраци, или просто безформени гамени, излезли измежду пръстите на някой писател и/или сценарист. Те си говореха шумно, бяха видимо пияни и неприятни и обсъждаха женското тяло и цялостна естетика сякаш говореха за футбол. На Чарли не му хареса – помисли си да им направи забележка, но не посмя.

После видя една самотна млада дама, облечена в дънки, тениска, с кецове. Кестенява коса, татуировки, симпатично лице. Пиеше бира и се беше подпряла. Зачуди се дали да я заговори. Направи една крачка към нея. В момента, в който кракът му докосна земята, образът на момичето потрепна. Още една крачка – още едно потрепване, ама такова – изчезващо потрепване, размазване направо. Върна се с крачка назад – момичето започна да придобива отново нормална форма. „Мираж“, каза си Чарли, „като всички готини мацки напоследък… нищо де.“

Обърна се към бара. Помаха на бармана Пешо, който отпиваше смело от бутилката Бушмилс и тръгна към един празен стол. Седна, поръча си джин с тоник, поръча и една голяма водка без лед за човека на съседния стол. А човекът всъщност беше един жираф. Един жираф, ама нощен такъв, с човешки размери, който се беше подпрял на щъркеловия стол и смучеше със сламка прозрачна течност от една чаша. Беше целия бинтован.

„Привет, Жожо. Как си тая вечер?“ – попита го Чарли – „Виждам, че пак си се счупил… я разкажи.“

И на всички им беше ясно, че вечерта тръгва едно приказно такова… литературно.

Advertisements

Събота е. Шибана събота. Събуждам се, опитвам се да се изправя – тц, болки в тялото и най-вече в главата. Половин час ми трябва, за да се съвзема и да мога да наддигна глава от възглавницата. На нощното шкафче седи и ме гледа малко кафяво шишенце. Заеби.

Вдигам се най-накрая и кво да видя? Стаята ми е обсипана с някакви безформени предмети, скулптури, ако искаш. Материалът ми е непознат, ама напомня на глина. Ама не е глина. Някаква слузеста маса, която по някаква причина не се разпада. А формите в стаята са абсурдни – хепто-не-знам-си-колко-ъгълници, които изглеждат сякаш Луцифер се е изходил в стаята и е забравил да почисти след себе си.

„Бахмааму, тва ся от къде се появи?! Кви са тия глупости?!“ – плесвам се по челото и съжалявам за това, болката резонира в главата ми няколко минути.

Ставам от леглото и тръгвам към кенефа, такова, сутрешно и следпиянско да се изповръщам, щото знаеш как е. И по пътя, някъде измежду всичките слузоъгълници, от които човек би предположил, че поне един ще прилича на пенис, пък то не е така, зървам една фигура с периферното си зрение, която първоначално ме стряска, щото изглежда някак нормално. Обръщам се и виждам, че скулптурата е на женско тяло – в цял ръст, право, хубаво. И не е слузесто, не – по-скоро материала изглежда като да е човешка кожа, ама нали, щото е скулптура, е сива. И пак се плесвам по челото, ама тоя път по-леко. И се приближавам, а  по-скоро красивата глава на клетото момиче се завърта и аз падам на задника си.

„Здравей“ – казва скулптурата и се усмихва. Пък видиш ли, кво като е изкуствена (пък може и да не е), мацката изглежда безумно симпатична.

„Аз… такова… ама ти истинска ли си, или съм още пиян?“

„Не помниш ли?“ – изненадва се тя.

„Кво да помня…“ – не разбирам.

„Снощи, не помниш ли снощи?“ – леко е разочарована тя.

„М.. не. Нищичко.“ – опа… май е било интересно.

„Ясно. Виждам, че ти е лошо. Отиди, свърши си там… работата и после ела да си поговорим и да ти разкажа“ – и се усмихва пак и се обръща пак на другата страна и застива безжизнено, както бе стояла допреди няколко минути.

А аз не знам дали халюцинирам – че пия, пия… ама чак пък толкова. Изправям се и, залитайки, тръгвам пак към тоалетната, а главата ми пулсира и не съм сигурен дали е от махмурлука, или от всичките въпроси и мисли за това кво по дяволите се случи току-що.

Стигам. Отварям вратата с едно силно блъскане и сякаш в магическо екшън комбо се навеждам над тоалетната чиния, отварям капака и нали… върша работа. И докато тласкам остатъци от евтин алкохол към канала имам проблясъци:

* * * * *

Проблясък 1:

С Чарли се виждаме в квартала и решаваме да седнем да пийнем нещо, щото все пак е петък. Ама ни мързи да ходим където и да е, та сядаме в една дупка, тука на съседната пряка. Пием, пием, пием и в някакъв момент започваме с нормалните слово- и душе-излияния. Той ми говори за това, че кучешкият лай го побърква все повече, а аз – за това, че всъщност се чувствам някак си самотен, ама пък не мога да преценя дали просто не съм в някаква сатурнова… ъм… пропаст.

[Мрак]

Проблясък 2:

Говорим си за мацки и, естествено, проблемите покрай тях.

[Мрак]

Проблясък 3:

Чарли ми разказва нещо, наистина не помня какво, чувам в главата си само думите „моята работа“ и „пари“. А пък той не работеше или поне не изглеждаше като да го прави. Обаче има логика да съм чул правилно – все отнякъде трябва да ги вади тия банкноти, с които ме черпи всяка седмица.

[Мрак]

Проблясък 4:

Подава ми едно кафеникаво шишенце и ми казва нещо от типа на „Ей това ще ти реши проблемите. Казва се „Слово“, аз го произвеждам, не питай как. Прибери се и опитай.“

[Мрак]

Проблясък 5:

Вкъщи съм. Пиян на мотика. Не, на търнокоп. Отпивам от шишенцето, ама нещо ме подразва и кихам, а пред мен се появява някакъв слузоид. Ахаа, това обяснява някви неща… май.

[Мрак]

Проблясък 6:

Стаята е пълна с грозни фигури, а аз съм на четири крака и извайвам човешка форма, сякаш с мисълта си. За референции гледам жалката си галерия със снимки на яки мацки, която събирам може би от цяла вечност. Фигурата е някак изящна, ама нещо й липсва. [Кратък мрак] Легнал съм на земята, а скулптурата ми говори – не, водим разговор – за кино, за литература, за музика. Тя е малко по-интелигентна от мен, ама не се притеснявам от това – аз такава съм я направил. А и е хубава. Само дето по някаква причина се сещам, че не съм успял да докарам цвета на кожата й. [Кратък мрак] Тя ме води до леглото, съблича ме, целува ме по челото и ме завива. Казва „Ще се видим утре“, а после отива в ъгъла и застива.

* * * * *

„Братлеее“ – помислям си, дърпайки сифона.

И преди да се върна в стаята и да се сблъскам с грубата (добре де, може би хубавата) действителност вадя телефона от джоба си, обаждам се на Чарли и му задавам най-ключовия от ключовите въпроси на тоя свят: „Копеле, кво точно е ставало снощи?!“

Чакахме метрото. Абсолютно никакво значение няма кога се случва действието, а и не помня – други неща са важни тук.

Чакахме метрото. Аз и Чарли. Той ми разказваше за последната си среща, в която изпращал чернокоса мацка до дома й, понечил да я целуне, а тя просто влязла във входа си и после, разбира се, нищо не се случило повече.

Беше ми интересно да слушам тия негови истории – не за друго, ами припознавах себе си, а и той успяваше да ги извърти така, че все да извади философската страна на нещата. Ето, в тази история житейският урок беше – „Каквото и да се опиташ да направиш, мацката винаги ще намери начин да те разбере накриво.“

Така де, не оставай с впечатлението, че Чарли е сексист, напротив – Чарли обожава създанията от женски пол. Боготвори ги… ама не по оня странен и психо начин. Не, просто той намира смисъл само в свят, в който може да среща хора и по-скоро да среща хубави момичета. За жалост обаче, рядко му вървеше с тях.

Трети път. Чакахме метрото. Спирката на Националния стадион. Беше едно от ония пътувания, в които нямаш цел – просто се качваш на влакчето и тръгваш нанякъде. Слизаш, оглеждаш се и започваш да вървиш – рано или късно винаги се прибираш.

Седяхме на неудобните метални пейко-столове. Часът беше по-скоро привечерен, щото платформата бъкаше от хора и се смяхме как ще се отъркваме в чиновници и се надяваме да не ни заразят със сивота. Не, че не бях един от тях, ама пред Чарли не смеех да си го призная.

– Братле, кво ли не бих дал да поспя малко… – изведнъж ми каза той, а усмивката му изчезна. Това почти не се случваше.
– Уау… ами… защо не го направиш? Какво не е наред? – попитах го леко притеснен.
– Не мога. Всеки път щом затворя очи и чувам някой клаксон, пък бил той и в Люлин.
– Ама… ти живееш в блока отсреща… в Лозенец? – не бях сигурен какво се опитваше да ми каже, ама лицето му пребледня – повече от обикновено.
– Да де, ама… – нещо му стоеше на гърлото, не можеше да го изрече. – Абе, ти знаеш ли, че тоя паметник на Съветската армия го рисувах аз? – изведнъж смени темата и се усмихна.
– Да бе? Кажи честно!
– Мхм, една вечер просто прещраках и планирах всичко – отне ми доста време да го надраскам. Още повече, че трябваше да се крия като идиот – ама сам човек по-лесно може да прикрие следите си.
– А защо навсякъде пишеше, че са го нарисували ония хлапета? – изненадано го попитах.
– Ами… защото аз после изчезнах и нямаше как гордо да заявя, че съм искал да го начукам на всички комунистически типчета. Хлапетата очевидно са били наоколо, видели са, че драскам, и после… да.
– Как така си изчезнал?
– Ами, оф, не е лесно, да ти го кажа, ама… оф… – започна да се препотява. – Ми аз съм призрак, братле… – погледът му се вряза в мен.

Блокирах. Трябваше ми малко време и после започнах да се смея.

– Добре ти се получи! – потупах го по рамото.
– Ха… да, шега… – смути се той пак. – Де да беше шега…

И започна да ми разказва история, в която е рисувал паметника, ама, допивайки втората бутилка евтина водка, го залаяло куче. После дошли още няколко и глутницата го нападнала. Опитал се да им избяга, ама се спънал и паднал в някакъв храст. И го изяли. Буквално. Градът, който толкова обичал, го бил погълнал – не собственоръчно, де, ама той (градът) така действал – с посредници. Защо ония “крадящи идеи мизерни хлапета” не му били помогнали, нямал идея.

После изведнъж Чарли се събудил в леглото си, а няколко дни били минали от случката с глутницата и смъртта. Разбира се, никой не го бил търсил, щото в оня период всички го смятали за дегенерат, а приятелите му си били тръгнали, след като скъсал с последното си гадже – оказало се, че те всъщност били нейни приятели.

Сега, когато бил призрак, живеел, за да обитава града. Хората го виждали, той бил реален и физически, ама по всяко време можел да загуби форма и да се „материализира“ другаде и всякакви такива призрачни щуротии. Обаче всеки шум си намирал път в съзнанието му и го карал да бъде буден. Всеки клаксон, всеки пуснат телевизор и най-ироничното – всеки лай на улично куче – всичко това било неговото „изтезание“, макар и да не вярваше, че го наказват, щото е нарисувал някакъв „измислен паметник“ или щото пиел много. По-скоро го наказвали, щото вселената била снобарска кучка, нямала чувство за хумор и не харесвала комикси. Господ пък не съществувал, та съответно нямало на кой да се оплаче. Единственото хубаво от призрачната му същност било това, че не можел да се напие. Хах, а аз се чудих защо онази вечер изпи литър уиски и въпреки това беше по-трезвия от двама ни.

Слушах историята му и не знаех дали да вярвам. Усещах, че съм пребледнял, че кръвното ми е паднало, че съм пред припадък, а устата ми беше толкова отворена, че една слюнка се спусна и капна на дънките ми.

– И ти в момента си сериозен?!
– Братле… не бих те излъгал за това. Ти си първият човек, на който казвам – за пръв път виждах Чарли да стои толкова време без усмивка на лицето си. Нямаше как да си измисля.
– И… И… през цялото това време си бил… мъртъв? – малко заеквах от целия шок.
– Ами, да. И единственото, за което си мечтая е да поспя.
– А добре… как става… нали… сещаш се – с мацките?
– Ей, ето за това те харесвам бе, младеж! Това ли те притеснява? Как го вдигам и дали успявам да го използвам? – засмя се за пръв път от десетина минути.
– Ми… да, що не? В смисъл седиш до мен в метрото, всеки ден сме заедно, пием, говорим си за всичко, а аз сега разбирам, че си призрак…
– Ами… получава се. С мацките, де. Оплакват се, че им е студено, ама нали знаеш – настръхналата кожа винаги е плюс! – смехът му проехтя в претъпканата метростанция. Няколко лели ни изгледаха строго и поклатиха глави. Не се сдържах и започнах и аз да се смея.
– Добре де, а мястото, където живееш?
– Купих апартамента няколко седмици преди да умра. Платих в кеш. Не ме питай откъде взех парите, тая история не е за сега. Леглото си е мое и може би заради всичкото ДНК по него, по някаква странна причина съм се върнал. Нямам обяснение.
– А какво беше преживяването? Видя ли нещо? Усети ли?
– Братле, когато умрях, бях изпил света. Дори и да е имало светлина в тунела, нямаше да я видя, нито да я оценя. Та аз дори тунела не видях. Видях само муцуната на един пес, който ръфаше корема ми. Ама пък поне беше сладур.
– Уоу… не знам какво да ти кажа – кожата ми възвръщаше бавно естествения си цвят. Някак си приемах всичко това много нормално. Винаги съм знаел, че нещо в Чарли е особено, но едва сега осъзнах какво. – Радвам се, че сподели. Жалко, че никой няма да ми повярва.
– Жалко наистина. Ама пък хей, дали не е яка свалка – „Ела у нас, ще те карам да крещиш така, че разкъсаното ми мъртво тяло ще те чуе“.

Засмях се. Силно. Нищо друго не ми оставаше. Или полудявах, или сънувах, или най-добрият ми приятел беше призрак. През цялото пътуване с метрото го карах да ми обяснява разни усещания и „мъртвешки“ истории.

Слязохме в Люлин и решихме да се прибираме пеша. Аз и моят градски призрак. С по бира в ръка. Смеейки се.

Bobby, out!

%d bloggers like this: