11AM – от Боби Петров

Събота е. Шибана събота. Събуждам се, опитвам се да се изправя – тц, болки в тялото и най-вече в главата. Половин час ми трябва, за да се съвзема и да мога да наддигна глава от възглавницата. На нощното шкафче седи и ме гледа малко кафяво шишенце. Заеби.

Вдигам се най-накрая и кво да видя? Стаята ми е обсипана с някакви безформени предмети, скулптури, ако искаш. Материалът ми е непознат, ама напомня на глина. Ама не е глина. Някаква слузеста маса, която по някаква причина не се разпада. А формите в стаята са абсурдни – хепто-не-знам-си-колко-ъгълници, които изглеждат сякаш Луцифер се е изходил в стаята и е забравил да почисти след себе си.

„Бахмааму, тва ся от къде се появи?! Кви са тия глупости?!“ – плесвам се по челото и съжалявам за това, болката резонира в главата ми няколко минути.

Ставам от леглото и тръгвам към кенефа, такова, сутрешно и следпиянско да се изповръщам, щото знаеш как е. И по пътя, някъде измежду всичките слузоъгълници, от които човек би предположил, че поне един ще прилича на пенис, пък то не е така, зървам една фигура с периферното си зрение, която първоначално ме стряска, щото изглежда някак нормално. Обръщам се и виждам, че скулптурата е на женско тяло – в цял ръст, право, хубаво. И не е слузесто, не – по-скоро материала изглежда като да е човешка кожа, ама нали, щото е скулптура, е сива. И пак се плесвам по челото, ама тоя път по-леко. И се приближавам, а  по-скоро красивата глава на клетото момиче се завърта и аз падам на задника си.

„Здравей“ – казва скулптурата и се усмихва. Пък видиш ли, кво като е изкуствена (пък може и да не е), мацката изглежда безумно симпатична.

„Аз… такова… ама ти истинска ли си, или съм още пиян?“

„Не помниш ли?“ – изненадва се тя.

„Кво да помня…“ – не разбирам.

„Снощи, не помниш ли снощи?“ – леко е разочарована тя.

„М.. не. Нищичко.“ – опа… май е било интересно.

„Ясно. Виждам, че ти е лошо. Отиди, свърши си там… работата и после ела да си поговорим и да ти разкажа“ – и се усмихва пак и се обръща пак на другата страна и застива безжизнено, както бе стояла допреди няколко минути.

А аз не знам дали халюцинирам – че пия, пия… ама чак пък толкова. Изправям се и, залитайки, тръгвам пак към тоалетната, а главата ми пулсира и не съм сигурен дали е от махмурлука, или от всичките въпроси и мисли за това кво по дяволите се случи току-що.

Стигам. Отварям вратата с едно силно блъскане и сякаш в магическо екшън комбо се навеждам над тоалетната чиния, отварям капака и нали… върша работа. И докато тласкам остатъци от евтин алкохол към канала имам проблясъци:

* * * * *

Проблясък 1:

С Чарли се виждаме в квартала и решаваме да седнем да пийнем нещо, щото все пак е петък. Ама ни мързи да ходим където и да е, та сядаме в една дупка, тука на съседната пряка. Пием, пием, пием и в някакъв момент започваме с нормалните слово- и душе-излияния. Той ми говори за това, че кучешкият лай го побърква все повече, а аз – за това, че всъщност се чувствам някак си самотен, ама пък не мога да преценя дали просто не съм в някаква сатурнова… ъм… пропаст.

[Мрак]

Проблясък 2:

Говорим си за мацки и, естествено, проблемите покрай тях.

[Мрак]

Проблясък 3:

Чарли ми разказва нещо, наистина не помня какво, чувам в главата си само думите „моята работа“ и „пари“. А пък той не работеше или поне не изглеждаше като да го прави. Обаче има логика да съм чул правилно – все отнякъде трябва да ги вади тия банкноти, с които ме черпи всяка седмица.

[Мрак]

Проблясък 4:

Подава ми едно кафеникаво шишенце и ми казва нещо от типа на „Ей това ще ти реши проблемите. Казва се „Слово“, аз го произвеждам, не питай как. Прибери се и опитай.“

[Мрак]

Проблясък 5:

Вкъщи съм. Пиян на мотика. Не, на търнокоп. Отпивам от шишенцето, ама нещо ме подразва и кихам, а пред мен се появява някакъв слузоид. Ахаа, това обяснява някви неща… май.

[Мрак]

Проблясък 6:

Стаята е пълна с грозни фигури, а аз съм на четири крака и извайвам човешка форма, сякаш с мисълта си. За референции гледам жалката си галерия със снимки на яки мацки, която събирам може би от цяла вечност. Фигурата е някак изящна, ама нещо й липсва. [Кратък мрак] Легнал съм на земята, а скулптурата ми говори – не, водим разговор – за кино, за литература, за музика. Тя е малко по-интелигентна от мен, ама не се притеснявам от това – аз такава съм я направил. А и е хубава. Само дето по някаква причина се сещам, че не съм успял да докарам цвета на кожата й. [Кратък мрак] Тя ме води до леглото, съблича ме, целува ме по челото и ме завива. Казва „Ще се видим утре“, а после отива в ъгъла и застива.

* * * * *

„Братлеее“ – помислям си, дърпайки сифона.

И преди да се върна в стаята и да се сблъскам с грубата (добре де, може би хубавата) действителност вадя телефона от джоба си, обаждам се на Чарли и му задавам най-ключовия от ключовите въпроси на тоя свят: „Копеле, кво точно е ставало снощи?!“

Чакахме метрото. Абсолютно никакво значение няма кога се случва действието, а и не помня – други неща са важни тук.

Чакахме метрото. Аз и Чарли. Той ми разказваше за последната си среща, в която изпращал чернокоса мацка до дома й, понечил да я целуне, а тя просто влязла във входа си и после, разбира се, нищо не се случило повече.

Беше ми интересно да слушам тия негови истории – не за друго, ами припознавах себе си, а и той успяваше да ги извърти така, че все да извади философската страна на нещата. Ето, в тази история житейският урок беше – „Каквото и да се опиташ да направиш, мацката винаги ще намери начин да те разбере накриво.“

Така де, не оставай с впечатлението, че Чарли е сексист, напротив – Чарли обожава създанията от женски пол. Боготвори ги… ама не по оня странен и психо начин. Не, просто той намира смисъл само в свят, в който може да среща хора и по-скоро да среща хубави момичета. За жалост обаче, рядко му вървеше с тях.

Трети път. Чакахме метрото. Спирката на Националния стадион. Беше едно от ония пътувания, в които нямаш цел – просто се качваш на влакчето и тръгваш нанякъде. Слизаш, оглеждаш се и започваш да вървиш – рано или късно винаги се прибираш.

Седяхме на неудобните метални пейко-столове. Часът беше по-скоро привечерен, щото платформата бъкаше от хора и се смяхме как ще се отъркваме в чиновници и се надяваме да не ни заразят със сивота. Не, че не бях един от тях, ама пред Чарли не смеех да си го призная.

– Братле, кво ли не бих дал да поспя малко… – изведнъж ми каза той, а усмивката му изчезна. Това почти не се случваше.
– Уау… ами… защо не го направиш? Какво не е наред? – попитах го леко притеснен.
– Не мога. Всеки път щом затворя очи и чувам някой клаксон, пък бил той и в Люлин.
– Ама… ти живееш в блока отсреща… в Лозенец? – не бях сигурен какво се опитваше да ми каже, ама лицето му пребледня – повече от обикновено.
– Да де, ама… – нещо му стоеше на гърлото, не можеше да го изрече. – Абе, ти знаеш ли, че тоя паметник на Съветската армия го рисувах аз? – изведнъж смени темата и се усмихна.
– Да бе? Кажи честно!
– Мхм, една вечер просто прещраках и планирах всичко – отне ми доста време да го надраскам. Още повече, че трябваше да се крия като идиот – ама сам човек по-лесно може да прикрие следите си.
– А защо навсякъде пишеше, че са го нарисували ония хлапета? – изненадано го попитах.
– Ами… защото аз после изчезнах и нямаше как гордо да заявя, че съм искал да го начукам на всички комунистически типчета. Хлапетата очевидно са били наоколо, видели са, че драскам, и после… да.
– Как така си изчезнал?
– Ами, оф, не е лесно, да ти го кажа, ама… оф… – започна да се препотява. – Ми аз съм призрак, братле… – погледът му се вряза в мен.

Блокирах. Трябваше ми малко време и после започнах да се смея.

– Добре ти се получи! – потупах го по рамото.
– Ха… да, шега… – смути се той пак. – Де да беше шега…

И започна да ми разказва история, в която е рисувал паметника, ама, допивайки втората бутилка евтина водка, го залаяло куче. После дошли още няколко и глутницата го нападнала. Опитал се да им избяга, ама се спънал и паднал в някакъв храст. И го изяли. Буквално. Градът, който толкова обичал, го бил погълнал – не собственоръчно, де, ама той (градът) така действал – с посредници. Защо ония “крадящи идеи мизерни хлапета” не му били помогнали, нямал идея.

После изведнъж Чарли се събудил в леглото си, а няколко дни били минали от случката с глутницата и смъртта. Разбира се, никой не го бил търсил, щото в оня период всички го смятали за дегенерат, а приятелите му си били тръгнали, след като скъсал с последното си гадже – оказало се, че те всъщност били нейни приятели.

Сега, когато бил призрак, живеел, за да обитава града. Хората го виждали, той бил реален и физически, ама по всяко време можел да загуби форма и да се „материализира“ другаде и всякакви такива призрачни щуротии. Обаче всеки шум си намирал път в съзнанието му и го карал да бъде буден. Всеки клаксон, всеки пуснат телевизор и най-ироничното – всеки лай на улично куче – всичко това било неговото „изтезание“, макар и да не вярваше, че го наказват, щото е нарисувал някакъв „измислен паметник“ или щото пиел много. По-скоро го наказвали, щото вселената била снобарска кучка, нямала чувство за хумор и не харесвала комикси. Господ пък не съществувал, та съответно нямало на кой да се оплаче. Единственото хубаво от призрачната му същност било това, че не можел да се напие. Хах, а аз се чудих защо онази вечер изпи литър уиски и въпреки това беше по-трезвия от двама ни.

Слушах историята му и не знаех дали да вярвам. Усещах, че съм пребледнял, че кръвното ми е паднало, че съм пред припадък, а устата ми беше толкова отворена, че една слюнка се спусна и капна на дънките ми.

– И ти в момента си сериозен?!
– Братле… не бих те излъгал за това. Ти си първият човек, на който казвам – за пръв път виждах Чарли да стои толкова време без усмивка на лицето си. Нямаше как да си измисля.
– И… И… през цялото това време си бил… мъртъв? – малко заеквах от целия шок.
– Ами, да. И единственото, за което си мечтая е да поспя.
– А добре… как става… нали… сещаш се – с мацките?
– Ей, ето за това те харесвам бе, младеж! Това ли те притеснява? Как го вдигам и дали успявам да го използвам? – засмя се за пръв път от десетина минути.
– Ми… да, що не? В смисъл седиш до мен в метрото, всеки ден сме заедно, пием, говорим си за всичко, а аз сега разбирам, че си призрак…
– Ами… получава се. С мацките, де. Оплакват се, че им е студено, ама нали знаеш – настръхналата кожа винаги е плюс! – смехът му проехтя в претъпканата метростанция. Няколко лели ни изгледаха строго и поклатиха глави. Не се сдържах и започнах и аз да се смея.
– Добре де, а мястото, където живееш?
– Купих апартамента няколко седмици преди да умра. Платих в кеш. Не ме питай откъде взех парите, тая история не е за сега. Леглото си е мое и може би заради всичкото ДНК по него, по някаква странна причина съм се върнал. Нямам обяснение.
– А какво беше преживяването? Видя ли нещо? Усети ли?
– Братле, когато умрях, бях изпил света. Дори и да е имало светлина в тунела, нямаше да я видя, нито да я оценя. Та аз дори тунела не видях. Видях само муцуната на един пес, който ръфаше корема ми. Ама пък поне беше сладур.
– Уоу… не знам какво да ти кажа – кожата ми възвръщаше бавно естествения си цвят. Някак си приемах всичко това много нормално. Винаги съм знаел, че нещо в Чарли е особено, но едва сега осъзнах какво. – Радвам се, че сподели. Жалко, че никой няма да ми повярва.
– Жалко наистина. Ама пък хей, дали не е яка свалка – „Ела у нас, ще те карам да крещиш така, че разкъсаното ми мъртво тяло ще те чуе“.

Засмях се. Силно. Нищо друго не ми оставаше. Или полудявах, или сънувах, или най-добрият ми приятел беше призрак. През цялото пътуване с метрото го карах да ми обяснява разни усещания и „мъртвешки“ истории.

Слязохме в Люлин и решихме да се прибираме пеша. Аз и моят градски призрак. С по бира в ръка. Смеейки се.

Bobby, out!