11AM – от Боби Петров

Ти ме забута навътре в главата си. Най-близкия ми досег със света отвън е, когато гледам през твоите очи, но и тогава съм затворен в клетка. А някога бяхме приятели.

И докато спиш, аз бушувам в главата ти с идеята да разбъркам всичко вътре и се надявам някоя сутрин да се събудиш и отново да си старото си Аз. Отново да бъдем приятели. И да си говорим, а не да бъда роб на самоунищожителните ти пориви, които на моменти рязко се трансформират в скучни мисли, от които ми идва *аз* да се самоубия.

И сега пак си си легнал. Върна се от работа, хапна набързо и си пусна някакъв тъп екшън, в който главния герой е ченге и преследва корумпирания си партньор, който работи за нарко-картел. И постепенно започна да затваряш очи, а аз тихичко ти пеех приспивни песни.

И, пуф! – заспа!

Запретвам въображаеми ръкави и започвам да ровя в имагинерните шкафове със спомени и мисли. Местя прозрачни листи и подреждам думи. И точно щях да спирам, защото се изморих, когато открих една видео касета, на която беше записана някаква случка. Боже, пич, дори в главата си си зациклил в края на 90-те… кой ползва видео касети в наше време?! Хубавото е, че в малката си килия в лявото полукълбо имам къде да я гледам. Сядам, вадя бира от миниатюрния несъществуващ хладилник и натискам „Play”.

Вървиш по улицата. Не, вървим по улицата – още сме двамата. Слушаме музика и „обсъждаме“ хората, колите и забързания градски живот. Заставаме на пешеходния светофар, заобиколени от скучни, посивели корпоративни роби, които сто процента са сами дори в главите си – точно като теб в момента.

Хоп – зелено. Тръгваме. Вървим загледани нанякъде, когато усещаме, че някой ни бута. Обръщаме се по навик, за да проверим какво се случва.

Виждаме едно момиче. С тъмна коса, хубави светли очи, лице в перфектна форма и още куп детайли, които се размиват, защото и двамата вече сме замечтани. Докато не се бяхме обърнали, бутането беше просто разминаване в забързания град. Сега вече го усещаме като сблъсък с айсберг. Ръката изтръпва, настъпва паника, червени пигменти избиват по кожата на лицето ни. И не стига това, ами и тя се усмихва, за да разкрие изящна усмивка и да каже „Извинявай“, оправяйки косата си по най-симпатичния възможен начин. Не, не беше айсберг – беше като ухапване от отровна змия, защото и двамата усещаме как тялото ни изтръпва и блокира. Единственото, което можем да направим е да се усмихнем тъпо и да бъдем пометени от тълпата.

И срещата приключва.

 Да, спомням си тази случка. Спомням си, защото после нищо не беше същото.

Няколко дни вървяхме като на автопилот, минавайки всеки ден по същия маршрут, оглеждайки се из тълпите корпоративни роби, за да се опитаме да я видим отново и поне да разменим името си с нейното. Уви, напразно.

И после ти се отказа. Отказа се и се отчая. Реши, че няма смисъл. Реши също така, че не искаш и да говориш с мен повече – вече не ти бях интересен. Всъщност, вече нищо не ти беше интересно. И ме затвори – тук, в малката килия в лявото полукълбо, с надеждата да не ме срещнеш повече, защото ти напомнях за момичето-айсберг. Обаче аз открих как да отворя вратата и бавно, но сигурно да всявам смут в главата ти.

А сега знам и какво трябва да направя, за да те върна към старото ти Аз и да бъдем отново приятели.

Започвам да режа от лентата на видеокасетата. Режа, преглеждам и съставям списък с детайли и идеи. После ги описвам подробно и се връщам във въображаемата всекидневна. Там, на най-горния рафт на имагинерната секция стои една похабена книга, която някога ти служеше за своеобразен двигател.

Взимам я и вътре слагам моите записки.

После пренареждам всичко по строго определен ред – такъв, който ще те накара да се събудиш с една специфична мисъл – да намериш хубавото тъмнокосо момиче, и разбира се няколко съвета как точно да го направиш.

Ти може и да си се предал, обаче на мен ми е твърде скучно… тук, в главата ти, сам.

И на сутринта ще ти прошепна тихо „Здравей, приятелю!“

 Bobby, out!

От много малък пишеш. Мисля си, че беше на 5, когато написа първата си „приказка“. Не помня каква беше и ще ме извиняваш, че ти го казвам, но беше по-скоро ужасна. Прочетох я на един дъх, въпреки всичко. Защото те харесвах. Не, аз още те харесвам – просто тогава беше някак по детски наивен и сладък.

После порасна. Реално погледнато първоначално порасна само на размери, но продължи да пишеш. По онзи твоя си, наивния начин. Хората, най-вече твоите приятели, те четяха и понякога харесваха нещата ти… или поне така казваха, та нали ти бяха приятели и трябваше да те подкрепят. И аз те четях. Понякога скришом, докато ти спеше, и поправях малките правописни грешки, които допускаше от невнимание.

Годините се нижеха. Ти продължи да растеш на размери, ето, дори ти поникна брада. За съжаление детето в теб все още надделяваше и те караше да правиш глупости. А после описваше тези глупости, променяйки малко историята и представяйки всичко за художествена измислица. Нищо, аз пак бях до теб и те четях, а после вътрешно се смеех, защото виждах през жалките ти опити да прикриеш собствените си грешки чрез литературни похвати и описания.

Гледай, все още си същия – вече спря да се променяш. Поне на външен вид. За сметка на това изцяло подмени същността си. Вече не си онова момче, което се чудеше как да пробута смешната си приказка на родителите си. Вече дори не си момчето, което пишеше нещо-като-автобиографични текстове. Вече си по-скоро младия мъж, който пише за неща, които иска да му се случат. Не те разбирам – понякога ми се струва, че опитваш да живееш чрез въображението и желанията си, а не чрез сетивата и възможностите си. Въпреки всичко аз продължавам да те наблюдавам, да те изучавам и да чета твоите опити за проза и поезия. Все още си мисля, че можеш да се справиш доста по-добре, но те подкрепям, защото знам, че се стараеш истински.

И сега, когато оставям тази своеобразна бележка във въздуха, ти сигурно се чудиш кой съм аз? Истината е, че не мога да ти отговоря. Не защото не съм наясно, а защото по-скоро няма да ме разбереш.

Аз съм другото ти Аз. Аз съм онзи, който израсна заедно с теб, помагайки ти да се справиш с живота. Аз съм твоето въображение, аз съм (понякога) твоята муза. Аз съм очите на хората в света, които могат да те погледнат отстрани и да те (о)познаят. Аз съм във въздуха, който вдишваш, когато (се опитваш да) медитираш. Аз съм лъчите светлина, блещукащи в нощното небе, докато слушаш музика и вървиш по мрачните павирани улици, подреждайки хилядите борещи се в главата ти мисли.

Искаш да знаеш кой съм? Нямаш нужда от това. Имаш нужда да знаеш само, че съм тук и че ще се срещаме всеки път, щом напишеш нещо. Може и да те критикувам, но не се плаши – помни, че израстваме заедно.

Bobby, out!