една монета в повече.
23/10/2014
една монета в повече.
стискам я в ръката си,
а останалите две са на очите ми,
ще ги дам Лодкаря,
за да ме отведе
отвъд омразата,
при Евридика,
а с монетата в ръката си
ще закупя два билета за подземното кино,
където ще гледаме със нея романтична комедия,
ще се тъпчем с пуканки,
ще се целуваме скришом в тъмнината
и ще се смеем в лицето на Хадес, прожекциониста.
Романтичната Холи.
22/01/2013
Виках й Холи – първо, защото приличаше ужасно много на моята нова изключително прекрасна интернет татуирана любов от Пенсилвания, която носи подобно име; и второ, защото изрично ме помоли да не казвам истинското й име в тази история. А аз все пак се водя джентълмен, въпреки че често не ми личи, та мисля да спазя това си обещание.
С Холи имахме най-очарователното приятелство на света – от тия, наивните по детски му, в които си споделяте всичко и не очаквате нищо в замяна. Може би това се дължи на факта, че нашето приятелство протичаше основно онлайн, нищо че живеехме на 15 минути разстояние пеша един от друг. Говорихме си по цял ден, смеехме се, разказвахме си всевъзможни истории, а се виждахме веднъж на няколко месеца (разбирай по-скоро никога).
И така, Холи беше очарователна млада дама, която ме предразполагаше да се отпусна напълно и не след дълго станахме доста близки. Толкова близки, че в един от онези дни се заприказвахме за любов, романтика и нашите преживявания свързани с тези странни съдбовни теми. И отново трябва да направя вметката, че основно тя разказваше, защото, както сигурно предполагаш, аз бях полу-бос при тия разговори – можеш да кажеш, че ходих в тях по чорапи.
„Имаше един младеж, с който се бяхме запознали в нета, аз тогава учих в чужбина. Той беше общ приятел с едни близки мои състуденти и, от приказка на приказка, започнахме да си пишем постоянно.“ – започва тя историята.
„Я преди да продължиш, вземи това парче – хубав саундтрак ми се струва!“ – прекъсвам я безцеремонно аз… често го правех. Още се чудя защо не ми е направила забележка досега.
„О, не, не харесвам Björk. Аз тука си слушам едни по-готини неща… До къде бях стигнала? А, да – младежът. Ами да, получи се там една интернет романтика през лятната ваканция и, когато се прибрах обратно в Онази-страна-която-за-целта-на-разказа-няма-значение-коя-е и той, представи си, ме чакаше на летището…“
„Да бе?! И после кво?“
„Ми после… забихме се и той дойде да живее в нас за няколко месеца… Още първата седмица ме запозна с техните. Ебати странния тип беше. Абе същност беше ужасно мил.“
„Уоу… интересно. Ама сега очевидно не сте заедно?“ – питам я по-скоро риторично, щото знам, че гаджето й е свеж момък. По-скоро свеж, щото с мацка като Холи трудно може да си момък (в онзи смисъл на младеж с неоткъснато цвете… един вид).
„Ами не, разделихме се, ама ти да видиш Виктор колко е як!“ – Виктор е свежият момък, за който споменах по-горе. – „Още на една от първите ни срещи ми каза, че ме обича по един от най-милите начини на света: бяхме в един шумен бар и той буквално ми го показа… със сърце, направено от ръцете си, а после ме посочи.“ – усещам през Skype-a, че в този момент Холи се усмихва само като се сеща за тази случка, а може би дори подскача на стола си в офиса на другия край на София.
„Ей, това ми напомня за една от най-яките истории, които съм чувал в последно време. Свързана е с думите „Обичам те“ – и започнах да й разказвам историята, която един друг писател разказа на мен, та затова нямам право да описвам в този текст.
И всъщност, докато водихме този сладникъв, леко банален, но повече от прекрасен разговор, никой от нас не осъзнаваше, че Слънцето е изригнало по-силно от това, което астрономите са очаквали и с което ни успокояваха по новините, и само след няколко седмици всички щяхме да сме мъртви.
Името й.
05/02/2012
Здрасти.
Време е за неделна проза. Кратка такава.
Ами тази седмица може би няма да е толкова кратка, колкото ти се иска, но пък ще е от сърце.
Попаднах на едно доста старо мое разказче, което съвсем бях забравил!
И преди да ме попиташ – не, не съм влюбен. Когато съм го писал ли? За тогава не помня.
Хайде, приятно четене!
* * * * *
* * * * *
Нощта падаше, а с нея и стената на язовира в съзнанието ми, държащ мислите да не изравнят всичко със земята. Музиката определено подпомагаше. Всичко беше в хармония, сякаш с цел да ме вкара в онова състояние, където съм герой в различните сценарии, които болният ми мозък пише. Сам си го причинявам, но не съм и очаквал друго. Добре дошли в съзнанието на един болен романтик с леко психопатски наклонности.
Тя си няма име. Тя живее в съзнанието ми. Или не точно. Някъде там съществува момиче, извинявам се – жена, която отговаря на описанието, присъстващо на обявата, която пък бях пуснал в мисловния свят още откакто бях на 15. Някъде там Тя съществува и може би, само може би, вече съм я срещнал. Уви, няма как да съм сигурен. Не и докато не проверя, а повярвай ми, това ще е трудно. Както и да е, да се върнем на темата. Името й е без значение, също както чисто тривиалния факт дали е истинска. Важното е, че аз я познавам, или поне така си мисля. Важното е също така, че за мен Тя е целта. Аз съм онзи каубой, който се опитва да отстреля мишената от километри… и не му се получава съвсем.
Аз си нямам име. Аз живея обикновен живот. Или не точно. Някъде там, Тя знае кой съм. Някъде там, Тя ме познава, но за нея съм просто бегла идея за приятел, за момче, извинявам се – мъж, на когото може да сподели, или с който да се забавлява на кафе. Уви, няма как да съм сигурен. Няма как да знам дали всъщност не съм онзи, с който тя тайно иска да бъде, но не е сигурна. За да разбера обаче, трябва да стана онзи, в който твърде рядко се превръщам – онзи каубой, който преследва до последен дъх целите си и не допуска да пропусне мишената.И докато стоя в стаята, на притъмнена светлина, с музика, която кънти в главата ми и отприщва малко по малко язовира, аз сякаш пиша поредния сценарии. Пиша за момичето, което замалко да се измъкне, както и за онова момче, което не й позволи… въпреки всичко. За момент се усмихвам, защото се замислям, че може би е възможно. Дали е възможно? Не, сякаш не е възможно. Та аз дори не знам името й. По груби мои изчисления, Тя живее в съзнанието ми, макар да съществува беглата възможност Тя да е около мен… и то доста често.
Докато стоя в стаята, на притъмнена светлина, с музика, която продължава да ме побърква от удоволствие, аз продължавам да градя холивудската си кариера. Тя е до мен, но само физически. Изпуснал съм я и сега Тя е с друг. А аз се хиля тъпо, мислейки си „Дано са щастливи”, а всъщност раздирайки очите си от вътрешната страна… така че никой да не види. Хм, героят ми е смел, но дали искам това? Май искам това. Не съм сигурен, че искам това… макар и да ми придава стабилност.Последен напън и всичко е залято от мислите. Последен напън и не съм сигурен къде се намирам. Светлината сякаш не е толкова притъмнена. Музиката сякаш е по-силна от всякога, но ми дава някаква сигурност. Аз съм в стаята, а Тя е в главата ми… или не съвсем. Аз съм в стаята, а Тя е в нейната – може би. Всъщност съм сигурен само къде съм аз, Тя е някъде и се забавлява… твърде добре я познавам. Аз мисля за нея, но дали и тя го прави? Възможно ли е тя да го прави? Не, надали и тя си мисли за мен, макар идеята за това да ме кара да се усмихвам. Скоро ще разбера… дано.
Удавен съм от собствените си думи, а не съм постигнал и частичка яснота. Може би така е най-добре. Може би е по-добре да имам изграден сценарии за всички възможни случаи. Дали е по-добре? По дяволите, това няма никакво значение. Важното в този момент е, че май се сетих за името й…
Bobby, out!