11AM – от Боби Петров

Ето я и втората част.

Третата още не е написана, ама знае ли човек – може да се появи скоро.

* * * * *

2.

* * * * *

две думи
изричаш
и изчезваш.

две думи
и затваряш очи,
залъгваш се,
че виждаш.

две думи
оттекват
в пустата стая,
пълна с хора.

“няма ме”
и допълваш
“не ме търсете”
или пък беше
“намери ме”

* * * * *

Намирам се в някаква галерия. Пълно е с хора. Добре облечени хора, с хубави часовници, лъскави обувки и ръчно-шити дрехи. Хора с чаши шампанско. Хора с хубави коли и шофьори. Хора, които гледат картини – големи картини.

Аз съм с дънки и кецове, бяла риза. Поне е изгладена. До мен е аверът ми Марто, който очеизвадно е подпийнал.

–          Братле, к‘во се случва?

–          Нямам представа, ама това шампанско е жестоко… че е и безплатно!

–          Марто, стегни се, човек! Гледай колко са културни всички! Колко изпи?

–          Пет чаши, братле…

–          Стига толкова! Кажи сега к‘во става?

–          Аз пия, теб те хваща – нали дойдохме там заради оная картина, специалната? Аре да я гледаме и да си ходим, че с толкова снобари наоколо ми става лошо.

Оная картина, специалната – да, бе, колко съм тъп. Пешо, който работи в едно списание за култура, ми беше казал, че тая вечер ще бъде изложена една картина, която искам да видя от доста време. Модерно изкуство, хубави багри, портрет. Не, че разбирам от изкуство и платна, ама тая картина я бях видял в едно предаване по „Канал 5“ и ми беше направила впечатление, та настоявах да я видя. Сега, ако ме питаш, не мога да се сетя к‘во точно ми хареса в нея, помня само, че беше портрет на някаква жена и цветовете бяха наситени в червената гама. А името… името на произведението беше нещо от сорта на „Петък в пет“, защото авторът я е рисувал тогава… или нещо такова.

Дърпам Марто и тръгваме из тълпата. Спира ни възрастна дама с червена рокля, твърде много грим и пожълтели от пушене зъби. Държи чашата си с два пръста и носи малко кученце под ръка. Не съм сигурен дали е от алкохолния облак около Марто, или от нещо друго, но кученцето скрива глава под мишницата на дамата.

–          Здравейте, господа, как сте? – пита дамата, насилвайки усмивка

–          Благодаря, добре, а вие? – отговарям от куртоазия аз

–          Знаете как е – изложба, продажби, печалба. Маргарет, собственичката на галерията, приятно ми е! – подава ръка, очаквайки да я целуна, но получава неловко здрависване. – С кого сте?

–          Ами… ние… такова… просто минавахме… видяхме шампанското и хората и… – започва Марто.

–          С Петър Иванов от „Изкуството днес“, за съжаление обаче той не успя да присъства и изпрати нас – прекъсвам го и успявам навреме да набутам в разговора името на единствения ми що-годе-известен приятел

–          Ах, Петър! Очарователен младеж! Да му пратите поздрави, не съм го виждала от последната изложба на Кристиян Франсез! – мамка му, сигурен съм, че фамилията на тоя не е такава, ама на… тъпи, надути художници!

–          Ще му предам, госпожо! Страхотна галерия имате!

–          Благодаря Ви, млади господине! А Вие някаква конкретна картина ли търсите, или просто разглеждате?

–          Търся един портрет…

–          Портретите са в онази част ето там – посочва тя, прекъсвайки ме. – Сега, ако ме извините, трябва да поздравя стария ми приятел Жорж!

–          Разбира се… – докато го кажа, Маргарет вече ни беше обърнала гръб и се шмугна в тълпата. Не я харесвах. Никак. Надута лелка. Ама пък беше богата… сигурно имаше някой млад тъпкач. Прекъсвам тези мисли и, придърпвайки Марто за ръкава, тръгваме към „ онази част ето там“ с портретите.

Вървим и разбутваме добре облечени хора, млади хора с премрежен поглед, странно-изглеждащи хора, хора с видимо много пари, както и хора, които придружаваха някоя от по-горните групи хора – половината от всичките изброени бях виждал по кориците на списания, във вестниците, по телевизията или просто знаех, че са на положение. За останалите не се интересувах много.

Стигнахме до „онази част ето там“, в която беше повече от пълно – за моя голяма радост, точно тук бяха разположени бюфетите и снобарите се тъпчеха, струпани като животни на водопой, говорейки с пълна уста, трупайки хапки в чинийки и опитвайки да балансират повече от една чаша безплатно шампанско. Снобари, друг път… селяндури с пари. Ама предполагам си го знаеха. Оставих Марто пред едната табла с мини-сандвичи, защото той и без това беше пиян, а и храната беше безплатна, и тръгнах в „погото“ от костюмирани хранещи се хора да търся „моята“ картина.

Първо пред очите ми застана един портрет на млад мъж с брада и каскет. Беше изрисуван доста детайлно и реалистично – по-скоро приличаше на фотография, отколкото на рисунка. Пипнах платното, за да проверя дали това не е така – не, просто художникът си знаеше работата.

Втората картина беше някак сюреалистична. Аз виждах разхвърляни линии и обекти, омазани с произволни цветове, макар, когато се загледах, да успях да различа нещо, което ми приличаше на око. Погледнах табелката – „Мъж в агония, Иван-Густав Хаджидраганов“. „Копеле… верно ли?“, помислих си, поклатих глава, смеейки се, и продължих нататък.

Третата и четвъртата не впечатляваха с нищо – на мен ми бяха като всички картини, които съм виждал по телевизията и в учебниците. После разбрах защо не ме впечатлиха – бяха на един и същи автор, който, помня от Пешо, е някакво предрусало уонаби, опитващо се да се набута при „разбирачите“ и да взима евтина кока. Сякаш му се получава. Иначе картините – едната на голо момче, другата на голо момиче. В среден план – и двете. Гърди и лице – и двете. Лицата – прилични. Гърдите и телата – по-скоро безформени. Даже не си струва да ти ги описвам по-подробно.

И стигаме до картина номер… пет. Червени, наситени цветове. Изящен стил и техника. Не, че разбирам от изкуство, де, ама се влюбвам в картината. От пръв поглед. Дръпвам се назад, за да я видя по-добре – доста е голяма. Въздъхвам. А после нещо ме удря като мокър парцял. Започвам да виждам лицето и да го анализирам – черна чуплива коса, фино, да не кажа изписано, лице и поглед, който ме кара да замръзна на място. Очите са зелени, между другото. Та, до къде бях стигнал – а, да, замръзвам на място. Чувствам как косъмчетата на гърба ми настръхват. Обзема ме странно чувство – виждал съм това момиче и преди! Къде? Как къде, в бара!

Проблясък!

В бара съм, приятелите ми се хилят около мен, на масата има десетки празни чаши и чашки. Хората се бутат, а заведението се пръска по шевовете. Поглеждам напред и от масата отсреща ми се усмихва това момиче. А аз поглеждам надолу. Като глупак.

Пак съм в галерията, замръзнал пред картината. Усмихвам се неловко, защото не знам какво друго да направя. Усещам как някой се приближава до мен. Усещам ръка на рамото си – тежка, космата ръка. Усещам миризма на алкохол и… чеснов сос?!

–          Братле, добре ли си? – Марто вече не е толкова пиян, поизтрезнял е от сандвичите

–          Аз… тя… какво?

–          Ебати яката мацка, честно! – казва той, гледайки към картината, а ръката му ме е обгърнала сякаш сме двойка, която гледа залеза

–          Ти… виждал ли си я друг път?

–          Е как, бе? Верно ли не помниш? Заговори я… – последните му думи ми бият мисловен шамар

Проблясък!

В бара съм, а Марто ме е прегърнал. Гледа мен, гледа девойката на отсрещната маса, гледа, че съм се вдървил като девственик пред женски полови органи. „Заговори я!“, излиза от устата му, заедно с аромата на алкохол и чипс с чеснов сос.

Алармата ми иззвънява. Будя се. На дивана в офиса съм. Сънувал съм – по-добре. Разтърквам очи и се изправям.

Поглеждам часовника – по някакъв начин съм успял да просроча обедната почивка с пет минути. Мамка му…

To be continued…

* * * * *

Bobby, out!

Бях започнал да пиша това преди доста време.

По една или друга причина на бял свят се появи малка част от него… засега.

И докато се опитвам да го допиша… enjoy част 1 от “нещото”, наречено “5”

* * * * *

1.

* * * * *

телевизорът бучи във стаята,
търсиш да смениш каналите.

знаеш си, че можеш,
но бавно осъзнаваш,
че програмата
не е програма.

животът ти бучи в главата,
стаята я няма.

* * * * *

Събуждам се от алармата на телефона. Поглеждам циферблата – часът е 5 сутринта. Понякога се чудя защо ставам толкова рано, а след това бързо осъзнавам – защото всяка сутрин съм като зомби, което се опитва да достигне заветната цел, в случая – кафето.

Тоалетна, душ, миене на зъби, избор на дрехи, гладене, обличане, кафе, закуска, интернет, кафе, новини, кафе. Всяка сутрин. След третата чаша тъмна и в-оригинал-горчива течност, подсладена до отвращение с 5 лъжички захар, започвам да прибирам нещата в пощальонската си чанта – телефон, тефтер, лаптоп и кутия с храна. Слушалките на уши и изчезвам от вкъщи, под звуците на китари и приятни рок-вокали.

Стигам в офиса, не, няма значение какво работя, наистина – твърде скучно е. Сядам пред бюрото си, вадя лаптопа и го включвам. Междувременно поздравявам колегите, с които не се харесваме особено, но се налага да се виждаме всеки ден, та поддържаме някакви първични дружелюбни отношения.

Та както и да е – проверявам си мейлите, отварям поредния спредшийт на ексел-а и започвам да цъкам малките цифрички в таблиците, да сумирам, изваждам, деля, умножавам, вадя средни стойности и куп други скучни и откровено досадни неща, които обаче ми плащаха сметките и ми позволяваха да излизам всяка петък вечер с приятели.

Което ме подсеща, че днес е понеделник.

Минават час-два-три, и тъкмо става време за обяд, когато навън се смрачава и за по-малко от 5 минути се извива нечовешка буря. Нали знаеш – гърмежи, светкавици, вятър, който огъва клоните на дърветата и се опитва да разбие прозорците, и… дъжд. Адски дъжд. Потоп. Окей, очевидно е, че ще прекарам обедната си почивка в офиса.

По път към офисната кухня минавам покрай компютъра на колегата, който се шляе някъде по етажите, взимам едно жълто листче, написвам „Копеле, много си прост. П.П. чуках майка ти“, опитвайки се да го докарам като почерка на Жоро от счетоводството, с когото са близки приятели, и го залепвам на монитора.

Ето, кухнята. Няма какво да ти описвам много за кухнята – маса, столове, плот с кафемашина, микровълнова и други-такива-стандартни неща. Взимам бира от хладилника – да, шефът винаги зарежда хладилника с бира, жив и здрав да е, изваждам кутията със сандвичи от чантата си и сядам на единия стол, който е по-скоро паянтов отколкото удобен. Докато хапвам си спомням за уикенда. В петък отново се отрязахме с аверите, ама тоя път беше нечовешки тежко.

Бяхме в няк’ъв нов бар, на ъгъла до кооперацията на Пешо – нещо от сорта на „Петъчно в пет“, ‘щото отваряха в 17:00 или нещо такова, наистина не си спомням. Факт е обаче, че няколко бири, шота и джина по-късно, се смяхме на всяка глупава смешка, а барът се пръскаше по шевовете. И някъде там, в навалицата, видях една женска глава, която се опитваше да си поръча питие. Черна чуплива коса, фино, да не кажа изписано, лице, очи… не, не си спомням цвета на очите, ама помня, че в момента, в който се обърна към мен и ме погледна с тях аз замръзнах. Замръзнах, а тялото ми вътрешно кипеше от алкохола, който погълнах. Замръзнах, както не съм замръзвал от гимназията.

Не знам дали беше заради последния джин, който си знаех, че не трябва да изпивам, или заради нещо друго, но не посмях да я заговоря. Просто се усмихнах глупаво и се обърнах отново към приятелите ми. Цяла вечер тя стоеше с някакво русо момиче на маса в другия край на бара, поглеждаше ме, усмихваше ми се, а аз се правех, че не я виждам. Вътрешно горях, биех си шамари и се мразех, но нещо ме спираше да отида при нея. Не посмях. Страх – това изпитвах. Мразя се, когато съм пил. Не, че не се мразя и в другите моменти, де, ама алкохолът усилва тези емоции.

И така… по някакъв начин часът беше вече 5 сутринта, барът почти се беше изпразнил, но моята „приятелка“ още беше там. Ние оправихме сметката и решихме, че ще ходим да допием в апартамента на Пешо, разцъквайки нещо на конзолата му. Тръгнахме да се движим към изхода, казахме „чао“ на бармана, който носеше името Кольо върху баджа на гърдите си, а, когато минахме покрай масата на чаровната девойка, просто се обърнах към нея, усмихнах се като пълен идиот и й помахах плахо. Тя ми отвърна, а после, зад гърба си, чух дамски кикот. Господи, колко съм смотан…

Сега, когато ти разказах тази история, се сетих за всичко, което изпитах в тази вечер. Сетих се и дори започнах да го изпитвам и в момента. Опитвам се да се разсея, но уви… не става. Ето това е причината да съм постоянно сам и приятелите ми да ме ебават за това – страхът. Питай ме, не мога да ти отговоря защо ме е страх. За секунда дори се замислям, че не е съвсем страх, а по-скоро някакъв вид срам. После осъзнавам обаче, че е по-лошо – нещо средно е. Няма значение де, важното е, че се опитвам да сменя темата на мислите си. Отпивам от бирата и дояждам последната хапка от сандвича си. После изпивам останалата бира на екс с желанието кехлибарената течност да отмие разсъжденията от типа „дали ще я срещна пак?“ и „а какво, ако тя е била моята сродна душа и съм си преебал шанса?“. Сещаш се нали – тъжна история. Тъжно е да си в моята глава, та дори не съм сигурен защо четеш това – ти си знаеш.

Уви, не се получава. Мисълта за „чернокосото момиче от бара със смразяващия поглед“ не ме оставя, напротив – закотвя се все по-дълбоко. Усещам как започвам да се вманиачавам по образа й и да си мисля, че съм си „пропилял живота“, едва ли не. Търся дистанционното за мозъка си… не, не го намирам – пак съм го забравил под завивките на тъпите емоции. Няма бягане – неспасяемо положение.

Ама май се сещам за някакво решение. В единия от складовете докараха диван преди няколко седмици. Чувам, че някои колеги го използват, за да почиват на тихо. А аз определено имам нужда от малко самота в този момент, пък и бирата започна да ме унася…

Тръгвам към склада, опитвайки се да избегна погледите на колегите – все пак имам още половин час почивка, ‘що пък да не дремна? Стигам, отварям вратата – шкафове, секции, рафтове и всичко затрупано с папки, книги и документи. И в дъното е спасението ми – стар, на места скъсан, червен диван. Червен, като цвета на любовта. Червен, като кръвта, която потича от устната ми – не съм спрял да я хапя, откакто се сетих за „момичето от бара“.

Заключвам вратата, настройвам алармата на телефона за след 30 минути и лягам. Отпускам се и затварям очи. В тъмнината, сред мигащите точици и линийки, виждам лицето й. Виждам очите й. Тя ме гледа, а аз поглеждам надолу, където… отново виждам нея.

Усещам, че се унасям… с нейния образ пред мен. Всичко друго се размива.

To be continued…

* * * * *

Bobby, out!

Идеята и заглавието са от/на Сепуко 6.

Разказът е по-скоро силно cheesy, ама е първият ми разказ след дупка от година-две. Ето защо просто “Enjoy!”

* * * * *

Някога гледах рибки. Дори и те избягаха от мен. Не знам как стана – събудих се една сутрин и аквариумът беше празен. Ей така, за една нощ. Нито следа. Но не е това историята.

Проблемът ми е, че много лесно се вманиачавам – по всичко, постоянно. Помня дори един момент, когато толкова се притеснявах дали въпросните ми рибки са гладни, че ги храних по около 10 до 15 пъти на ден. Но и това е друга история.

Всичко сякаш се промени, когато се запознах с Нея. Тя ме промени. Никога досега не бях обичал някого по тоя начин – толкова искрено, та дори наивно. Силно. Това е историята.

Просто се срещнахме, един ден, на улицата. Тя ме погледна и се усмихна, аз й отвърнах. Спрях я, попитах я за името, а Тя – дали искам да изпием по чаша кафе. И после се случи. Любов – като по филмите, с фойерверки. И вътрешни, и външни.

Сега, година по-късно, живеем заедно, а традицията повелява всяка сутрин Тя да ми прави кафе. Всяка сутрин. Толкова е мило и сладко, и чаровно, и прекрасно, и страхотно, и ето – пак се отплеснах и се вманиачих по комплиментите за Нея. Но с право, де – Тя е перфектна. Никога не съм си мислил, че мога да съм с такова момиче, не, пардон – жена. Тя. Дори, когато казвам името й, се чува камбанен звън. Отпивам от чашата с кафе и ме залива потоп от положителни, влюбени, страхотни емоции.

Но винаги следва едно „Но“.

Една сутрин се събудих по-рано. Излязох на кухненската тераса, за да вдишам малко свеж въздух – почти съм сигурен, че сънувах кошмар. Тя вече беше станала, разбира се, и всеки момент трябваше да влезе в кухнята, за да ми направи сутрешното кафе. Нямаше да се показвам, щях да я изненадам. И да я напрегръщам. И нацелувам. Не, стига, продължавам историята.

Ето я, влиза в кухнята – още е някак сънена. И пак е красива. Не, хубава е. Не, красива е. Взима чаша, слага я под чучура на кафеварката, натиска копчето. Дълго кафе. Добавя две лъжички захар – точно както го обичам. Но… какво прави?! Изважда някакъв пакет от шкафа – не съм виждал този пакет досега?! Какво има в него?! Загребва с лъжичката?! Някакъв прах – бял, или по-скоро почти безцветен, ситен. Проверява количеството, връща малко, изсипва останалото в чашата ми?! Усмихва се – толкова е красива, не, хубава е, не, красива е. И после тръгва с чашата към хола, за да ми я поднесе. Дали ще се изненада, когато види, че не съм там? А аз няма да бъда там. Трябва да видя какво има в този пакет.

Отивам, взимам пакета, надписите са на английски, ама с правописни грешки. Зачитам се и общо взето, някъде между сгрешените букви и смисли на думите, пише: „Любов на прах – Накарайте човека на вашите мечти да бъде ваш! Една лъжичка на ден и любовта ще гори като гръцки огън!“ Чакай, чакай, чакай… какво е това? Отварям пакета – ситен, бял, почти безцветен, прах. Помирисвам го – няма мирис. Вкусвам го – само няколко гранулки, съвсем леко. Потоп от емоции. За кратко. После се сещам за Нея – красива е. Не, хубава е.

Малко съм притеснен и не знам какво се случва. Тази сутрин няма да пия това кафе. Искам да проверя една теория, която ми хрумна. Обличам се набързо, извинявам се пред нея, че са ме извикали спешно в офиса и трябва да бързам, целувам я, казвам й, че е красива, но някак по навик, и излизам.

Цял ден съм в движение, работя, обядвам, срещам се с клиенти, приятели – и почти не се сещам за нея. Да, знам, че тя е вкъщи и ме чака да се прибера за вечеря, но онзи трепет, който изпитвах вчера, а и всеки друг ден от връзката ни, сякаш го няма. Хубава е, мила е, но по-скоро я обичам по навик. Не знам. Дано не съм прав.

Връщам се вкъщи и я целувам. Няма да вечерям, „Не съм гладен“, казвам й. Не знам дали и в храната няма прах. Тази нощ сънувах нещо много странно – сънувах спомените си, ама не съвсем. В кафенето сме, на първата ни среща. Всичко върви идеално – смеем се, говорим си, замислям се, че тя е толкова мила. Отивам до тоалетната. Връщам се и продължаваме разговора, отпивам от кафето си – потоп от емоции. Сякаш изведнъж я виждам в друга светлина – красива е, мила е, очарователна е, искам да бъде моя жена, да бъде до мен по-често, не, искам да е до мен постоянно. Срещаме се всеки ден след това – всеки ден разбирам повече за Нея и все по-силно искам да прекарам живота си с Нея – но всеки път на срещите ни се случва така, че трябва да стана за малко от масата, било то служебен разговор, ходене до тоалетна или нещо друго. Събуждам се. Поглеждам я и се усмихвам някак насила – симпатична е.

И тази сутрин пропускам кафето, но извинението е друго – високо кръвно, не се чувствам добре. Тя изглежда притеснена, но не мога да съм сигурен дали е заради здравето ми, или нещо друго. Денят минава тежко, а вечерта, когато се прибирам, усещам, че по-скоро се прибирам при съквартирантка, приятелка, но не и при любимата ми. Странно. Не, плашещо е – сякаш бях прав.

Водим дълъг разговор, аз повишавам тон, питам я за пакета, а тя плаче и, през сълзи, обяснява, че е била ужасно самотна. Отишла на екскурзия в Тибет и купила от някаква знахарка няколко пакета от този прах – обещала й, че така ще срещне истинската любов. И така се било случило, били сме щастливи заедно, не се чувствала виновна, тя просто подсилила това, което съм усетил в началото. И плаче. А аз си мисля как съм пропилял една година от живота си, заради някаква тибетска баба и някакъв магически прах. Не ми е тъпо, че мисля такива неща – в момента изпитвам потоп от емоции, ама от ония – негативните. Бесен съм й. Не, че не я разбирам де – та мен дори рибките ми не успяха да ме изтърпят и избягаха – да, все още не знам как. Но просто паля лесно и не мисля, когато съм гневен.

И какво правим сега? Казвам й, че трябва да се разделим – че ще събера нещата си и ще отида при приятел. Че не искам да живеем повече заедно, нито пък да се виждаме скоро. Не за друго, тя все още е мила и очарователна, ама си играе със съдбата. А съдбата е кучка.

Няма ги чувствата, няма я любовта, няма го дори моето вманиачаване по Нея. Та тя дори вече не е „Тя“, а е просто… тя. Разбираш ме, нали? Надявам се.

Влизам в спалнята, вадя сак, събирам дрехите си, взимам 2-3 книги и тръгвам. Дори не я поглеждам, когато й казвам „Чао“. Чувам я само как плаче. Бесен съм.

Отивам при моя приятел Джони, а той ме посреща както винаги го е правил – с бутилка бира и съчувствие. Изкарвам там няколко дни, като през цялото време си мисля за нея – за това, което е направила, за самата нея, за всичко. Тя е мила, очарователна, симпатична, но просто се страхува да бъде сама. Ама чакай сега – и аз се страхувам, та дори се вманиачавам по този страх. Започвам да я оправдавам в мислите си. Още съм бесен, но по-скоро започвам да я разбирам. Мислите по темата текат толкова бързо, че дори не мога да ти ги опиша. И ето – взимам рязко решение – ще й дам още един шанс. Може и да е неправилно, но тя *иска* да бъде до мен, с мен, около мен. А дори рибките ми не го искат. Какъв е шансът съдбата да не е точно кучка, а по-скоро нещо като милата леля от долния етаж, която обаче ме е срещнала с моята „сродна душа“?

Връщам се в „нашия“ апартамент. Намирам я на дивана – сякаш от дни не е излизала, яла, спала, а само е плакала. Погалвам я по черната коса, тя вдига поглед – подути и зачервени очи, опитва се да се усмихне, целувам я.

–          Сигурен ли си? – пита ме Тя.

–          Никога не съм бил по-сигурен… или поне така ми се струва. – отговарям й.

–          А прахът?

–          Нека опитаме без него този път, какво ще кажеш?

Усмивка се разпъва от едното й ухо, та чак до другото. Забърсва сълзи и ме целува.

* * * * *

Bobby, out!