11AM – от Боби Петров

* * * * *

Той се изправи. Отдръпна се от леглото и се запъти към прозореца. Погледна към блещукащите хиляди звезди навън. “Толкова са много”, замисли се за момент. В главата му премина налудничавата идея, че всяка една звезда би могла да е нечия мечта – точно, както го бяха учили, когато беше малък.

Мечти? Кому са нужни? Той беше земен човек, нямаше нужда от мечти. Знаеше точно какво иска и как да го постигне. “Мечтите са за слабаците, които не могат да си поставят ясни цели”, засмя се той.

Погледът му бе вперен в звездите, но той не виждаше тях така, както ги виждаха неговите приятели – за него, звездите бяха просто блещукащи космически тела, намиращи се на милиони и дори милиарди светлинни години. Той не виждаше красотата на нощното небе, а съзнанието му забелязваше някаква звездна мрежа от… нищо – мрежа от светлини, подредени под някакъв строг ред и отговарящи на определени физични закони.

А колко грешеше…

Когато беше малък, той обичаше светещите точки в небето. Вярваше, че всяка една от тях е ангел, мечта, фея и какво ли още не. Въображението му чертаеше невиждани светове и картини сред звездната карта. Всяка вечер гледаше блещукащите звездици и мечтаеше…

Но това време отмина. Отдавна.

Светът го бе научил да не вярва вече на тези измислени приказки.

Светът го бе направил обикновен. Обикновен и скучен.

Звездите за него бяха просто звезди.

Bobby, out!

Реших, че е време да споделя още малко проза, сътворена от болната ми глава. Разказчето е старо, но пък си го харесвам особено много. Дано допадне и на теб.

Всички наричаха Валери ”мечтател”. Когато беше малък, другите деца му се присмиваха, защото вместо да играе с тях, той стоеше на някоя пейка и, загледан в нищото, измисляше свои светове, с герои, които бяха негови приятели. За Валери нашият свят никога не бе достатъчно добър, затова той бе усвоил умението да създава други реалности и да живее в тях, а когато се налагаше се прехвърляше в нашата такава, за да направи някое рутинно действие, като да се нахрани или да си легне, например. Юношеските му години бяха малко по-сложни, защото той вече беше смятан за странен, бе приет като аутсайдер и никой не искаше да общува в него. И въпреки, че това притесняваше родителите му, Валери бе добре – там, в неговите си светове, с измислените му приятели. Всичко в главата му бе бурно, емоционално и идейно… но за жалост никой не виждаше това. С времето той ставаше все по-сам и по-сам, докато не се превърна в един от онези самотници, които стоят постоянно в апартамента си и излизат само при абсолютна наложителност. Но това никак не му пречеше – той имаше компания и място, където да прехвърли своето съзнание – едно магическо място. Така изминаха 30 години от раждането на Валери.

На 30-тия му рожден ден, неговите „въображаеми”, поне ние ги приемаме за такива, приятели бяха организирали голямо парти с изненада. Затова, Валери свърши всичките си задължения в нашия свят и се прибра в дома си. Заключи всички врати и спусна щорите на всички прозорци. Хапна набързо, а после отиде и си легна – щеше да прекара рождения си ден там, отвъд „реалността”, каквато ние я познаваме. Легна си и се освободи от тази материална обвивка, в която бе заключен. Неговите другари го посрещнаха с огромна торта, музика, песни и танци. Той не можеше да свали усмивката от лицето си. „А каква е изненадата?”, попита той. „Изненадата е, че не трябва да се връщаш обратно”, каза му един от приятелите му. Валери се ухили до уши и веселбата продължи… продължи толкова дълго, че в нашия свят, никой никога повече не видя Валери. Той остана там, отвъд живота, който ние познаваме, отвъд проблемите – там, където бе сред свои, и където всичко бе по-лесно, красиво и подредено…

Bobby, out!