Бар. Литературен бар.
10/08/2013
Чарли влезе в оня бар – знаеш го, оня бар, в който се развиват всички действия в света на разказите. Оня бар, в който литературни герои се запознават с любовта на живота си. Оня бар, в който хора обсъждат философски въпроси. Оня бар, за който разказват холивудските филми. Сещаш се, да.
Чарли влезе в бара и се огледа. Видя първо една двойка, която седеше на една висока маса в ъгъла. Той беше чернокос, тя беше невидима. С други думи той си я представяше, а барът беше метафизичното място на тяхната среща. На масата имаше две чаши – една с уиски и една празна, която от време на време се наддигаше сякаш сама и после падаше отново на мястото си. Той се опита да я целуне, а единственото, което Чарли видя беше как един език премина през границите на прозрачното й тяло и се понесе из въздуха в невидимата й уста.
На съседната маса стояха един младеж и една сива мацка. Той държеше малко шишенце, отпиваше от него и после галеше момичето. На Чарли му се привидя, че с всяко погалване младежът променяше лицето й.
Имаше и една група момчета, които бяха на видима възраст между 16 и безкрай. В смисъл не можеше да прецени дали са призраци, непълнолетни, непълнолетни призраци, или просто безформени гамени, излезли измежду пръстите на някой писател и/или сценарист. Те си говореха шумно, бяха видимо пияни и неприятни и обсъждаха женското тяло и цялостна естетика сякаш говореха за футбол. На Чарли не му хареса – помисли си да им направи забележка, но не посмя.
После видя една самотна млада дама, облечена в дънки, тениска, с кецове. Кестенява коса, татуировки, симпатично лице. Пиеше бира и се беше подпряла. Зачуди се дали да я заговори. Направи една крачка към нея. В момента, в който кракът му докосна земята, образът на момичето потрепна. Още една крачка – още едно потрепване, ама такова – изчезващо потрепване, размазване направо. Върна се с крачка назад – момичето започна да придобива отново нормална форма. „Мираж“, каза си Чарли, „като всички готини мацки напоследък… нищо де.“
Обърна се към бара. Помаха на бармана Пешо, който отпиваше смело от бутилката Бушмилс и тръгна към един празен стол. Седна, поръча си джин с тоник, поръча и една голяма водка без лед за човека на съседния стол. А човекът всъщност беше един жираф. Един жираф, ама нощен такъв, с човешки размери, който се беше подпрял на щъркеловия стол и смучеше със сламка прозрачна течност от една чаша. Беше целия бинтован.
„Привет, Жожо. Как си тая вечер?“ – попита го Чарли – „Виждам, че пак си се счупил… я разкажи.“
И на всички им беше ясно, че вечерта тръгва едно приказно такова… литературно.
Домашна джинджинада.
08/06/2013
Когато черният балон се понесе из стаята, Алек осъзна, че отнякъде става течение. Пусна връвчицата на новия си надут приятел, който преди около половин час се беше материализирал в ръцете му, и отиде да затвори прозореца. Извършвайки последното действие, той погледна неволно към улицата – разбираш много добре, че не зависеше от него, навик беше.
На тротоара под прозореца видя една фигура – дамска, стройна, в гръб. Хареса му – походката, рижавата коса, структурата, всичко. И започна да фантазира за момичето – да, беше момиче, нямаше как да е жена на възраст повече от 2-3-4-5 години по-голяма от неговата собствена. Представяше си сини очи, после си представи правилни черти на лицето. Представи си усмивката, която го накара да потръпне. Представи си всичко. Представи си дори как разговаря с нея, как я разсмива, а нали знаеш какво става като разсмееш една жена?
Представи си всичко това само по фигурата на едно случайно момиче, минаващо под прозореца му в този момент. Не, че беше „фантазьор“, добре, признавам, тази дума е много тъпа – не, той просто живееше в непрестанна калопсия – представяше си всичко около себе си по по-красив начин отколкото то всъщност беше. Вманиачаваше се в красиви детайли, които липсваха. Истината, драги ми читателю, е, че момичето беше симпатично, но нямаше нищо общо с това, което Алек си представяше. Той просто имаше нужда да вижда хубавото, тъй като усещаше, че самият той е потъмнял, като балона си.
Балонът. С него започна историята. Сега той вече беше залепен за тавана и нищо на света не можеше да го накара да слезе. Нито връвчицата, нито Алек, нито друг, по-светъл балон, минаващ под прозореца му.
Алек спусна щорите и в стаята рязко се смрачи. После отиде до бюрото си, взе лампата, която намери снощи в един антикварен магазин, потърка я и от нея излезе един джин. Алек го помоли да му разкаже виц, за да се поразведри малко и джинът го стори – шегата донесе усмивка, нищо повече. След това помоли за една бутилка джин. Съществото усети иронията, засмя се и му я материализира. Това беше третото желание, което Алек имаше право да направи. Обаче се помоли за четвърто – джинът да му каже поне едно наздраве.
Сега нашият герой давеше потъмнялото си аз в компанията на джин и джин, докато джинът разказваше вицове под влиянието на бутилката джин.
Домашна джинджинада.
Нервно дясно око.
19/05/2013
Седях на един стол, премислено разположен на балкона. Премислено, защото летните слънчеви лъчи се спускаха и напичаха голяма част от моето любимо място в апартамента, докато малката почти-гора от саксии с цветя и цветя в саксии скриваха едно ъгълче с прошарената си сянка. Столът беше по средата – нито на припек, нито на сянка.
Четях сравнително интересна книга от иначе модерния си таблет. Чудих се дали затова технологиите се развиват – за да можем да вършим стари и добре познати действия, но през по-объркани устройства. После се чу звук и осъзнах, че съм получил мейл – нищо, щях да го видя по-късно.
Пиех и кафе. Беше сутрин, все пак. Отпивах бавно от течността, примесена с малко обезмаслено мляко и точно две лъжички захар. Чувствах как кофеинът разширява вените ми и забързва кръвообращението, което пък точно в този момент се отрази и на един странен тик при дясното ми око, което от своя страна започна да потрепва нервно, сякаш чакаше някой да го помилва и да му каже да се успокои.
Уви това не се случи.
Всъщност нищо не се случи.
Това е един текст, в който няма действие. Изключаемо отпиването на кафе и четенето на книга, разбира се.
Всъщност аз и балкон нямам, а столът е ужасно неудобен.
Като се замисля, и кафето си изпих вече, а таблетът ми се зарежда в съседната стая.
Да, май и мен ме няма.
Добре, нека завърша така:
Това е един текст, в който няма действие и всъщност, аз също липсвам. Само тикът е там и окото ми нервно потрепва, опитвайки се да ми каже да се събудя.
11AM - от Боби Петров 